Хайде престани. Топла, женствена насмешка в гласа, който изпълни ума ми. Безпомощен бях да го предотвратя, докато навиваше нишката на съществото ми около мен, все едно навива кълбо. Бях забравила колко страстно драматични може да са човешките същества, когато станат най-глупави. Нищо чудно, че толкова ни забавлявахте. Такива страстни малки паленца сте понякога.
Кой? Не можах да изчистя мисълта повече от това. Присъствието й ме беше вцепенило от щастие.
А, и това също е твое, предполагам. Не, чакай, това е различно. Двама от вас тук, наведнъж, и всичко се разпада! Какво, изгубихте ли се?
Изгубени. Повторих мисълта към нея, без да мога да оформя някакво свое понятие. Бях бебенце, което глезеха, обожаваха го заради самото му съществуване — и това ме правеше безпомощен от радост. Любовта й ме пронизваше с топлината си. Беше нещо, което никога дотогава не бях могъл дори да си въобразя: бях обичан достатъчно и ценен достатъчно, и нищо повече не ми трябваше от това, което имах сега. Това „достатъчно“ бе по-обилно от „много“, по-богато от кралско богатство. Никога в живота си не бях изпитвал това чувство.
Марш обратно. И по-внимателно следващия път. Повечето други нямаше дори да забележат, че са те привлекли.
Като отскубнато стръкче плевел, помислих си смътно, с отчаяние. Докато тя ме държеше, бях твърде замаян от щастие, за да й се противопоставя, дори да знаех, че ще направи немислимото. Чакай, чакай, чакай, понечих да отвърна. Но мисълта остана безтегловна и тя не ме чу повече. За по-малко от едно мигване на окото усетих Предан до себе си.
После се върнах в ужасния затвор на малкото си окаяно тяло. Беше се схванало, беше студено и ме болеше, стара рана, нова рана, никога не беше действало така съвършено, а най-лошото беше, че никога не бе имало достатъчно от каквото и да било. Съсипано беше от липси, зейнало беше от неутолени потребности. Тук, вътре, никога не бях имал, никога нямаше да имам достатъчно любов или обич, или…
Понечих отново да се изтръгна от него.
Единственото, което се случи, бе, че тялото ми потръпна и рухна на пясъка. Не можех да изляза от него. Затворен бях и се задушавах в неудобната плът, която ме стягаше и ограничаваше, не можех да се измъкна навън. Болката беше остра и плашеща, като при изкълчен крайник или когато се давиш. Колкото повече се борех, толкова повече потъвах в треперещите крайници на своята плът, докато не се потопих безнадеждно в своето изпотено и разтреперано „аз“. Предадох се и отново изпитах страданието да имаш физическо „аз“. Студено. Пясък в мокрите ми гащи, пясък в очите и по носа ми. Жажда. Глад. Отекъл и изподран.
Необичан.
Бавно се изправих. Огънят беше почти изтлял. Беше ме нямало доста време. Светът около мен се върна на мястото си. Тъгата ме погълна толкова пълно, колкото и обкръжаващата ме нощ. Стоях неподвижно, потънал в скръб за Шута и Нощни очи, но още по-опустошен от това, че бях изоставен от… от която й да беше тя. Не беше като събуждане от сън. По-скоро обратното. В нея бе имало истина, непосредственост и простота от това, че съществуваш. Сега, захвърлен обратно в този свят, го усещах като заплетено кълбо от дребнавости и безумия, заблуди и хитрувания. Беше ми студено и рамото ме болеше, и огънят загасваше, и всички тези неприятности ме теглеха към себе си. По-голям обаче беше проблемът с принц Предан и как щяхме да се върнем в Бък, и какво бе сполетяло Нощни очи и Шута. Но дори и тези неща изглеждаха само дребни отклонения, колкото да отвлекат вниманието ми от необятната реалност отвъд тях. Цялото това съществуване бе съставено от жалки страдания и разкъсващи агонии и всяка от тях бе поредната маска между мен и лика на вечното.
И все пак пластовете маски се бяха върнали на мястото си и трябваше да се признаят. Тялото ми трепереше. Морето се отдръпваше. Не можех да видя нищо извън кръга светлина от огъня, но чувах отстъпващата вода и заглъхващия ритъм на вълните. Усещах безпогрешния мирис на отлива, на изхвърлени водорасли и медузи.
Принцът лежеше по гръб, взрян в небето. Отначало си помислих, че е в безсъзнание. На трепкащата светлина на гаснещия огън виждах само тъмните кухини, където трябваше да са очите му. А после той проговори:
— Сънувах.
Почуда и колебание имаше в гласа му.
— Колко мило. — Усмихнах се равнодушно. Бях невероятно облекчен от това, че се е върнал в тялото си и може да говори. В същата степен мразех, че съм се върнал в своето тяло и трябва да го слушам.