Той остана сякаш неуязвим за грубостта ми. Тонът му беше мек.
— Никога не съм сънувал такъв сън. Можех да усещам… всичко. Сънувах, че баща ми ме държи и ми казва, че всичко ще е наред. Нищо повече. Но най-странното бе, че ми стигаше. — Усмихна ми се. Светла усмивка, умна и млада. Като на Кетрикен.
— Трябва да донеса още дърва — изсумтях. Обърнах гръб на светлината и огъня, и на усмихващото се момче, и се отдалечих в тъмното.
Не търсех дърва. Отдръпващите се води бяха оставили пясъка мокър и плътен. Бледият лунен сърп вече се издигаше. Погледнах го, после погледнах небето и стомахът ми се сви. Според звездите бяхме много на юг от Шестте херцогства. Предишният ми опит със стълбове-Умение говореше, че могат да ти спестят няколко дни път. Това доказателство за силата им не беше утешително. Ако утрешният отлив не оголеше нашия стълб, ни очакваше дълъг път до дома, без никакви ресурси, на които да разчитаме. Луната пък ми напомни, че времето ни изтича. След осем нощи новолунието щеше да възвести годежната церемония на принца. Щеше ли да застане принцът до своята нарческа?
Има моменти, в които да не мислиш изисква цялата ти концентрация. Не знам колко дълго вървях, преди да го настъпя. Измести се в мокрия пясък под крака ми и за миг си помислих, че съм стъпил на нож, паднал в пясъка. В тъмното се наведох, опипах и го намерих. Вдигнах го. Беше приблизително с дължината на касапски нож и някак си оформено по същия начин. Беше твърдо и студено, от камък или метал, не можах да разбера. Но не беше нож. Опипах го предпазливо. Нямаше заострен ръб. През средата му минаваше издадено ребро, а след това беше фино набраздено на успоредни редове под ъгъл към реброто, от двете страни. Завършваше с нещо като тръбичка в единия край. Беше тежко, но в същото време не толкова, колкото изглеждаше, че трябва да е. Стоях и го държах в тъмното, знаех, че знам какво е, но не можех да се сетя. Беше ми познато по някакъв тайнствен начин — все едно бях взел нещо, което е било мое преди много време.
Загадката се оказа добре дошло отвличане от мислите ми. С нещото в ръка продължих по брега. Не бях изминал и десет крачки, когато настъпих друго. Вдигнах го. Сравних двете на допир. Не бяха съвсем еднакви, едното беше малко по-дълго. Опипах ги, претеглих ги в ръцете си.
Когато настъпих третото, почти го очаквах. Вдигнах го от пясъка и избърсах мокрите песъчинки. Замрях. Имах странното чувство, че нещо ме чака. Беше някак надвиснало, неспособно да приеме форма без желанието ми. Имах престранното усещане, че съм застанал на ръба на стръмнина. Още една крачка — и или щях да пропадна надолу към смъртта, или щях да открия, че мога да летя.
Отдръпнах се от ръба. Обърнах се и тръгнах обратно към гаснещия огън. Видях пред очите си силуета на Предан, как мина пред пламъците, и искрите заиграха в нощта, щом хвърли още дърва в огъня. Е, това поне можеше да направи сам, за себе си.
Трудно ми бе да се върна. Не исках да се изправям пред него, не исках нито въпросите, нито обвиненията му. Не исках да хвана отново юздите на своя живот. Но докато стигна до огъня, Предан вече се беше излегнал до него и се преструваше на заспал. Беше облякъл своята риза, а моята бе окачил на коловете да съхне и да се стопли. Облякох я мълчаливо. Когато дръпнах яката, пръстите ми се спряха на талисмана на Джина. Аха. Е, това обясняваше усмивката му и милите му думи. Легнах до огъня и аз.
Преди да затворя очи, огледах нещата, които бях намерил. Бяха пера. Пера, направени от камък или метал, не можах да реша. В измамната светлина на огъня изглеждаха тъмносиви. Мигновено разбрах откъде са. Съмнявах се, че ще се върнат отново там. Оставих ги на земята до себе си, затворих очи и отлетях в съня.
(обратно)Глава 24 Сблъсъци
И най-напето значи Джак пред Другия застава и казва му: „Щом си юнак, ела да се оправим. Понеже к’вото съм събрал на този бряг, е мое: червени камъчки, опал, нефрит и шепа лой. Но ако толкова държиш, ела да си ги вземеш. Юмрука ми обаче виж, че знаеш, кат’ те емна…“ Ухилил се доволно Джак, зъбите си показал, ред бели, черни ред, пет кътника и казал: „Ала за всичко взето, знай, ще късам нещо твое. Така като те гледам, май ушите ти са мои“.
Те Другите уши си нямат, но Другият разбрал, че бой го чака як, и взел, че засиял, и в миг в девица се превърнал, гола-голеничка, ухаеща на мед и мляко и чак с цветя накичена.
„Десет подвига на Джак, храбрия юнак“, Подвиг четвъртиИзвестно време спах, без да сънувам. Бях предостатъчно уморен. Твърде много неща ми се бяха случили и твърде бързо. Спането бе за мен толкова отдих, колкото и спасение от мислите. Но след това сънищата ме завладяха и надвиха. Изкачих стъпалата до кулата на Искрен. Той седеше до прозореца, зареян в Умението. Сърцето ми подскочи от радост, щом го зърнах, но той се обърна към мен и видях, че лицето му е скръбно.