— Предан! — изревах. — Спри да се биеш с мен!
Той се отпусна в ръцете ми. Жената-котка се взря в мен побесняла, но бавно се стопи от очите му. Принц Предан ме зяпна, ококорен от ужас. После и това се стопи от очите му. Гледаше ме като мъртвец. Зъбите му бяха в кръв. Собствената му кръв, потекла от носа и по устата. Лежеше съвсем отпуснат. Призля ми. Пуснах го, бавно се изправих и си поех дъх.
— Еда и Ел, милост — помолих се, както рядко съм правил, но боговете едва ли щяха да поправят стореното.
Знаех какво бях направил. Правил го бях и преди, хладнокръвно и целенасочено. Бях приложил Умението, за да впечатам насила в чичо си, принц Славен, да стане изведнъж безпрекословно верен на кралица Кетрикен и на детето, което тя носеше в утробата си. Решил бях това впечатване на Умение да остане постоянно, и то остана, макар ненавременната смърт на принц Славен само няколко месеца по-късно да ми беше попречила да разбера КОЛКО дълго ще остане в сила тази наложена заповед.
Този път бях действал в състояние на гняв, без никаква мисъл за след това. Тази яростна заповед, която му бях дал, се беше впечатала в ума му с цялата сила на Умението. Той не бе решил да спре да се бие с мен. Част от него безспорно все още искаше да ме убие. Обърканият му поглед ми подсказа, че няма представа какво съм му направил. Аз самият нямах всъщност.
— Можеш ли да станеш? — попитах го предпазливо.
— Мога ли да стана? — повтори той въпроса ми някак зловещо. Говореше завалено. Очите му се завъртяха, сякаш търсеше отговор някъде в себе си, после се върнаха към мен.
— Можеш да станеш — повторих боязливо.
И той стана.
Изправи се много колебливо и залитна, все едно съм го пребил до несвяст. Силата на заповедта ми като че ли бе изтласкала от него властта на жената. Но да я заменя със собствената си воля над него не беше победа. Стоеше с леко изгърбени рамене и сякаш се вглеждаше в болката си. След малко вдигна очи към мен.
— Мразя те — каза ми с глас, лишен от омраза.
— Разбираемо — чух се да отвръщам. Изпитвал бях това чувство.
Не можех да го погледна. Вдигнах ножа от пясъка и го прибрах в канията. Принцът залитна към огъня, седна срещу мен. Наблюдавах го скришом. Изтри устата си и погледна накървавената си длан. Прокара език по зъбите си. Страхувах се, че ще изплюе някой, но нямаше счупен. Приличаше на човек, който отчаяно се мъчи да си спомни нещо. Беше унизен и объркан. Загледа се в огъня. Зачудих се за какво мисли.
Известно време седях мълчаливо и изследвах болките, които ми бе причинил. Някои от тях не бяха физически. Едва ли обаче можеше да се сравнят с това, което му бях причинил аз. Не можех да измисля какво да му кажа, затова се заех с храната в огъня. Водораслите, с които я бях увил, бяха изсъхнали и започваха да се овъгляват. Избутах ги от въглените. Мидите се бяха отворили, а месото на рака бе станало от матово бяло. Съвсем достатъчно, реших.
— Яж.
— Не съм гладен — отвърна принцът. И гласът, и погледът му бяха унесени.
— Все едно, яж, докато има ядене. — Прозвуча като груба заповед.
Не знам дали беше от властта ми Умение над него, или заради благоразумието му, но след като взех своя дял, той колебливо взе своя. Донякъде ми напомни за Нощни очи, когато за първи път бе дошъл при мен. Кутрето тогава бе предпазливо и настръхнало, но и достатъчно практично, за да разбере, че се налага да зависи от мен, за да му осигурявам необходимите за оцеляване неща. Навярно принцът разбираше, че без мен не може да се надява да се върне лесно в Бък.
Или навярно заповедта ми Умение бе проникнала толкова дълбоко, че и на съвет от мен бе длъжен да се подчини.
Тишината продължи, докато имаше храна, и още малко след това. Аз я наруших.
— Гледах звездите снощи.
Принцът кимна. След малко отрони с неохота:
— Много далече сме от дома.
— Може да ни се наложи дълго пътуване, без запаси. Знаеш ли как да се оправяш на открито?
Думите ми отново бяха посрещнати с мълчание. Не искаше да говори с мен, но пък аз имах знания, от които се нуждаеше отчаяно. Попита с неохота:
— А онова, през което дойдохме тук? Не може ли да се върнем по същия начин? — Намръщи чело. — Как си научил тази магия? Умението ли беше?
Откърших малък къс от истината и му го дадох.
— Крал Искрен ме научи на Умението. Преди много време. — И преди да е успял да попита нещо друго, заявих: — Ще ида да се кача ей на онези скали. Може да има някое село наблизо. — Ако се наложеше да оставя момчето тук, трябваше да се постарая да го оставя на безопасно място. А ако стълбът-Умение не се появеше от водата, трябваше да се подготвя за дълъг път. В това отношение волята ми беше желязна. Щях да се върна в Бък дори ако се наложеше да пълзя. А стигнех ли веднъж там, щях да изловя до един онези Петнисти и да ги убивам бавно. Обещанието придаде цел на движенията ми. Започнах да навличам чорапите и ботушите. Перата още лежаха на пясъка. Леко перване с пръстите и се плъзнаха нагоре под ръкава ми. След това щях да ги закрепя по-добре. Не исках да ги обсъждам с принца. Предан не каза нищо, но когато станах и тръгнах, ме последва. Спрях при потока, за да се измия и да пия също. Принцът ме погледа, а щом приключих, отиде малко по-нагоре и също пи. Докато се беше навел, затегнах перата на ръката си с ивица от ризата. Продължихме заедно. Мълчанието бе като бреме, което сме понесли и двамата. Усещах, че размисля над онова, което му бях казал за жената. Исках да го поучавам, да го бия с думи, докато не разбере точно какво се опитва да направи жената. Исках да го попитам дали все още е в ума му. Но не отворих уста. Той не беше глупав. Казал му бях истината. Сега трябваше да го оставя да реши какво означава тя за него. Продължихме да вървим.