За мое облекчение не намерихме повече пера по пясъка. Не намерихме почти нищо друго полезно, освен че по брега като че ли имаше предостатъчно останки от съдове. Мяркаха се късове прогнило въже, протрити парчета от корабни греди. Недалече от халка за гребло лежаха останки от скрипец. Вървяхме и вървяхме. Черните скали пред нас ставаха все по-големи, извисиха се над нас, обещаваха добра гледка към околността. Когато ги наближихме, видях, че скалната стена е нашарена с дупки. Ако беше пясъчник, щях да си помисля, че са гнезда на лястовици, но не и в черен камък. Дупките изглеждаха твърде еднакви и разположени на равни интервали, за да са дело на естествени сили. Греещото в тях слънце извличаше сякаш проблясъци от някои от тях. Обзе ме любопитство.
Реалността се оказа по-странна от всичко, което можеше да очаквам. Дупките се оказаха ниши със степенувана големина. Не във всички, но в много имаше по някакъв предмет. Онемели от почуда, двамата с принца закрачихме, за да огледаме най-ниските нива ниши. Разнообразните предмети напомняха за съкровище, оставено от някой обезумял крал. В една ниша имаше покрит със скъпоценни камъчета бокал, в следващата — удивително деликатна порцеланова купа. В една по-голяма имаше нещо, което приличаше на дървен шлем за кон, само дето очите на коня трябваше да са разположени отстрани на главата, вместо отпред. Мрежичка със златни нишки, осеяна с малки сини драгоценни камъчета, бе положена върху камък приблизително с големината на женска глава. Кутийка от лъскаво дърво с резбовани цветя по нея, светилник, изваян от някакъв полупрозрачен зелен камък, метален лист с гравирани по него странни знаци, нежно каменно цвете във ваза… съкровище след съкровище бяха изложени тук.
Обзе ме удивление. Кой можеше да изложи на показ такива богатства на една самотна канара, където вятърът и вълните можеха да ги разпилеят и разрушат? Всеки предмет блестеше като безценно съкровище. Никаква патина не бе затъмнила метала, никаква кора от сол не бе зацапала дървото. На кого бе всичко това и как и защо се бе озовало тук? Загледах се по-натам по брега, но не видях никакъв знак от обитатели. Нямаше стъпки от човешки крака по пясъка — само нашите. Всички тези чудеса бяха оставени без охрана. Изкусен неудържимо, бръкнах с пръст, за да докосна цветето във вазата, но се натъкнах на съпротива. Все едно някакво меко стъкло покриваше отвора на нишата. Обзет от глупаво любопитство, натиснах с длан гъвкавата повърхност. Колкото по-силно натисках, толкова по-неподатлива ставаше невидимата преграда. Успях все пак да пипна цветето с пръст; то се раздвижи и нежен звън едва стигна до ушите ми. Но щеше да е нужен някой по-силен от мен, за да бръкне по-навътре и да хване цветето. Издърпах ръката си и докато тя излизаше от нишата, пръстите ми неприятно запариха. Приличаше на опарване от коприва, само дето не продължи толкова дълго.
— Крадец — каза принцът.
Почувствах се като дете, хванато в пакост.
— Не исках да го взема, исках само да го пипна.
— Естествено — подхвърли той със сарказъм.
— Както кажеш — отвърнах.
Извърнах поглед от разсейващите го съкровища и огледах канарата нагоре. Една от редиците дупки представляваше по-скоро стълба, отколкото ред от ниши. Приближих се до тях, без нищо да казвам на принца. Огледах ги и прецених, че са направени за по-висок човек от мен, но сигурно щях да мога да се справя.
Предан ме гледаше с любопитство, но реших, че не заслужава обяснение. Започнах катеренето. Всяко захващане означаваше малко изпъване, а поставянето на стъпалото изискваше да вдигам крак неприятно високо. Бях някъде на една третина нагоре по фасадата, когато осъзнах колко усилия ще ми коства изкачването догоре. Новите отоци, оставени ми от принца, пулсираха тъпо. Ако бях сам, сигурно щях да сляза долу.