Продължих да се катеря, макар старата рана на гърба ми да крещеше възмутено всеки път, щом стигнех до следващото захващане. Издърпах се по корем през ръба на канарата и полежах така за миг-два, докато си поема дъх. Вятърът тук беше по-силен и по-студен. Бавно се изправих и огледах околностите.
Много вода. Бреговете отвъд точката, на която стоях, бяха скалисти и стръмни. Никакви пясъчни плажове. Зад себе си видях гора. Отвъд платото пред нашия плаж имаше още гора. Намирахме се или на остров, или на полуостров. Не видях никакви признаци за човешко обитаване, никакви кораби в морето, нито дори струйка дим, която да се издига някъде. Наложеше ли се да напуснем своя плаж пеш, трябваше да тръгнем през гората. Тази мисъл ме обезпокои.
Чух някакъв тънък звук. Отидох до ръба на канарата и погледнах надолу. Принц Предан гледаше нагоре и ми викаше нещо, но до ушите ми стигна само интонацията на въпроса, не и самите думи. Махнах му вяло с ръка, отегчен. Ако толкова искаше да разбере какво виждам, да се качи тук сам. Умът ми беше зает с други грижи. Някой беше направил тези ниши и бе събрал тези съкровища. Все трябваше да видя някакъв признак от човешко обитаване някъде. Логиката го налагаше. Най-сетне зърнах нещо, което можеше да е пътека, далече по брега. Водеше към платото и гората. Не изглеждаше добре отъпкана. Можеше да е просто диря от дивеч, но си я запечатах в ума, в случай че се наложи да се осланяме на нея.
След това се загледах над отдръпващата се вода, за да потърся нещо, което може поне смътно да напомня за обработен камък. Нищо все още не беше се оголило, но един район изглеждаше обещаващ. С всяка оттегляща се вълна зървах нещо, което можеше да са няколко черни камъка с прави ръбове. Все още бяха под водата обаче. Надявах се да не е някаква геологична приумица. На пясъка имаше купчина плавей, покрит с водорасли, от който към скалите сочеше наклонен прът. Набелязах си го за ориентир. Не бях сигурен дали отливът ще оголи скалите напълно, но стигнеше ли водата пълния си спад, смятах да ги проуча колкото може.
Най-сетне, с въздишка, легнах отново по корем, смъкнах крака през ръба и заопипвах за опора. Слизането бе още по-неприятно от изкачването, защото трябваше да опипвам слепешком за всяка стъпка. Докато стигна долу, краката ми трепереха от умора. Пропуснах последните две стъпала и скочих на пясъка.
— Е, какво видя? — попита принцът настойчиво.
Оставих го да изчака, докато си поема дъх.
— Вода. Скали. Дървета.
— Някакво селище? Път?
— Няма.
— Тогава какво ще правим? — Каза го ядосано, все едно аз бях виновен за всичко.
Знаех какво щях да направя. Щях да се върна през стълба-Умение дори да се наложеше да се гмуркам под водата. Но му отвърнах:
— Това, което ти казвам, тя го научава. Не е ли така?
Това му отне всякакъв дар слово и той ме зяпна безмълвно. Когато тръгнах по пясъка, ме последва, без да съзнава колко власт ми е отстъпил.
Денят не беше горещ, но газенето в пясък изисква повече усилия от вървенето по твърда земя. Бях уморен от катеренето и улисан в грижи, тъй че не се опитах да започна разговор. Предан първи наруши мълчанието.
— Казваш, че е мъртва — обвини ме той неочаквано. — Това е невъзможно. Щом е мъртва, как ми говори тогава?
Поех си дъх, за да отвърна, издишах го бавно и вдишах отново.
— Ти си Осезаващ. Свързан си с животно. Това е повече от споделянето на мисли, това е споделяне на същество. След време започваш да виждаш през очите на звяра, да преживяваш живота му като свой, да възприемаш света като животното. Не е само…
— Знам всичко това. Все пак съм Петнист — изсумтя той презрително.
— Стара кръв — поправих го рязко. — Кажеш ли ми още веднъж, че си Петнист, ще ти го избия от главата. Не уважавам това, което правят те с магията си. Така. От колко време знаеш, че си Осезаващ? — попитах го внезапно.
— Ами… — Видях как умът му се бори да надмогне заплахата ми. Казал го бях сериозно и той го знаеше. Пое си дъх. — От пет месеца. Откакто ми подариха котката. Почти веднага щом ми дадоха каишката й, усетих…
— Усетил си, че около теб се затваря капан, а си бил твърде глупав, за да го осъзнаеш. Котката са ти я подарили, защото други са знаели, че си Осезаващ, преди ти сам да си го научил. Показвал си признаци за това, без да знаеш, че го правиш. Затова са ти подарили животно, да се свържеш с него. Това не бива да се прави, сериозно. Осезаващите родители не дават просто някое животно на детето си и не казват, ето, това е твоят партньор, докато и двамата сте живи. Не. Обикновено детето бива добре обучено в Осезанието и на последствията от него, преди да се свърже. Обикновено детето прави нещо като издирване, търсене на животно със сходен ум. Когато се направи правилно, е като оженване. Твоето не е направено правилно. Не си бил образован за Осезанието от хора, които те обичат. Група Осезаващи са видели пролука и са се възползвали от нея. Котката не те е избрала. Това само по себе си е лошо. Но не смятам, че на котката дори е било позволено да избере жената. Тя я е откраднала, като коте от майчината бърлога, и е наложила връзката. След това е умряла, но е продължила да живее в котката.