Под краката ми изхрущяха водорасли. Принцът се подхлъзна пред мен и едва не падна. Задържах го за рамото и го изправих отново. Още три стъпки и нагазих във вода.
— Не можете да отплувате далече! — изсъска съществото. — Брегът ще вземе костите ви!
Смътно долових лъха на страх, който създанието отправи към нас. Умът на принца беше беззащитен и той изведнъж нададе вик, изпълнен с безумен ужас.
— Не искам да се удавя! — проплака той. — Моля те, не искам да се удавя!
Обърна се към мен, очите му бяха облещени. Не го помислих за страхливец. Много добре знаех какво е чужд ум да натрапи паника в незащитените ти мисли.
— Предан. Трябва да ми се довериш. Довери ми се.
— Не мога! — изрева той и му повярвах. Беше разкъсан между нас, моята заповед-Умение да се подчинява се бореше с коварните вълни на страх, с които го заливаше съществото. Стиснах го още по-здраво и го задърпах след себе си. Водата вече бе до коленете ни. Всяка нова вълна ни дръпваше навътре. Изригващото ужас същество не се поколеба да ни последва. Несъмнено в морето щеше да се чувства повече на мястото си. За миг отново хвърлих поглед през рамо. Стълбът-Умение беше близо. Изпитах онова смътно объркване, което черният камък на паметта винаги будеше в мен. Беше странно, че сам се гмуркам в хаоса с надежда за спасение.
— Дай ми съкровището! — изсъска съществото и по върховете на ноктите му изведнъж блеснаха капки зелена отрова. Надигна ги заплашително към нас.
С едно движение прибрах меча в ножницата, обгърнах Предан с лявата си ръка и се хвърлих по гръб във водата заедно с него. Чудовището скочи след нас и за миг ми се стори, че зърнах проблясък на разбиране в нечовешките му очи, но беше късно. Паднахме в студената морска вода и пръстите ми зашариха и намериха наклонената повърхност на падналия стълб.
Излязохме в почти горещ следобед. Предан се изтръгна от ръката ми и се просна на покрита с каменни плочи улица сред вълната солена вода, която ни придружи. „Лошо“. Знаех, че това можеше да се случи, но бях твърде залисан с бягството от чудовището на брега, за да го преценя. На всяка стена на камък-Умение има всечена руна, показваща къде ще те пренесе тази стена. Чудесна система, стига човек да знае какво значат руните. Изведнъж осъзнах колко много бях рискувал. Ами ако тази колона се бе оказала заровена под камък или разбита на парчета? Не смеех и да си помисля какво можеше да стане тогава с нас. Разтреперан, огледах чуждия пейзаж. Стояхме сред обрулените от вятъра развалини на изоставен град на Праотците. Изглеждаше ми смътно познат и се зачудих дали не е същият, в който ме бе прехвърлил веднъж друг подобен стълб. Но нямаше време за проучване или догадки. Всичко бе не както трябва. Първоначалният ми план бе да се върна сам през стълба и да връхлетя с изненада, за да помогна на приятелите си. Но не можех да оставя Предан замаян и сам тук повече, отколкото на онзи враждебен бряг. Трябваше да го взема със себе си.
— Трябва да се върнем — казах на принца. — Трябва да се върнем в Бък точно както дойдохме.
— Не ми харесва това. — Гласът му трепереше и инстинктивно разбрах, че не говори за съществото на пясъчния бряг. Преминаването през камъка бе мъчително изпитание за един необучен ум. Славен беше използвал стълбовете безразсъдно за прехвърляне на своята котерия в Умението, без много да го интересува колко от тях може да полудеят. Не исках да злоупотребя така безскрупулно със своя принц. Само че нямах друг избор, нито време.
— Знам — отвърнах. — Но трябва да идем веднага, преди приливът да се е усилил. — Той ме зяпна неразбиращо. Претеглих наум това да запазя разсъдъка му срещу възможността онази жена да научи повече чрез него. После отхвърлих това притеснение. Трябваше да разбере, поне малко, иначе щях да изляза от стълба с един олигавен идиот. — Трябва да се върнем до стълба на брега. Знаем, че има стена, която ще ни пренесе в Бък. Трябва да открием коя е.
Момчето понечи да повърне. Сви се на каменните плочи, притиснало длани в слепоочията си.
— Не мога — проплака.
Сърцето ми се късаше.
— С чакане няма да стане по-добре. Ще те държа плътно до себе си, колкото мога. Но трябва да тръгнем веднага, принце.
— Онова нещо може да ни чака! — проплака той отчаяно, но мисля, че се боеше повече от преминаването, отколкото от дебнещи чудовища.
Наведох се над него, прегърнах го и макар да се съпротивляваше като обезумял, го повлякох назад в стълба с мен.