Хвърлих един последен поглед, преди да сляза от могилата. В този момент окото ми улови нещо, не фигура, а по-скоро движение зад някакви дървета. Приклекнах и се взрях натам. След няколко мига се появи животно. Кон. Черен и висок. Моя черна. Гледаше право към мен. Бавно се изправих. Беше много далече, за да затичам към нея. Сигурно беше избягала, когато Петнистите бяха пленили Нощни очи и Шута. Зачудих се какво ли е станало с Малта. Погледах кобилата още малко, но тя само се взираше към мен, замръзнала на място. Обърнах й гръб и заслизах към принца.
Не се бе свестил, но поне бе реагирал на студа — беше се свил на кълбо и трепереше. Тревогата ми за него се примеси с гузна надежда. Навярно в това състояние нямаше да може да съобщи на Петнистите с Осезанието си къде сме. Сложих ръка на рамото му и се помъчих да придам топлина на гласа си:
— Хайде да станем и да повървим. Това ще ни стопли.
Не знам дали разбра думите ми. Гледаше бездушно напред, когато го вдигнах да стане. Щом се изправи, пусна скръстените си ръце. Продължаваше да трепери.
— Да повървим — подканих го, но той не помръдна, докато не го хванах през кръста. — Хайде, върви с мен.
Тръгнахме. След малко чух зад нас тупкане на копита. Погледнах през рамо и се уверих, че Моя черна върви след нас, но щом спрях, тя също спря. Щом пуснах принца, той се смъкна на земята, а кобилата се дръпна назад разколебана. Вдигнах отново принца и пак тръгнахме. Пак чух неравните й стъпки зад нас.
Престанах да й обръщам внимание, докато почти не ни настигна. Тогава седнах на земята и оставих Предан да се опре на мен, докато любопитството й не надделее над вродената й предпазливост. Пренебрегнах я, докато не усетих топлия й дъх на врата си. Дори тогава не се обърнах, а полекичка посегнах назад да хвана полюшващите се от шията й юзди.
Мисля, че почти се зарадва. Изправих се бавно и я погалих по шията. Кожата й беше зацапана със засъхнала пяна и цялата й сбруя беше мокра. Беше пасла трева покрай юздечката си. Кал бе засъхнала по едната страна на седлото — беше се опитала да се търкаля. Поведох я в бавен кръг и опасенията ми се потвърдиха. Беше окуцяла. Може би Осезаващите хрътки се бяха опитали да я догонят и само бързината й я беше спасила. Бях удивен, че изобщо е останала в района, още повече — че дойде, когато ме видя. Но нямаше да има за нас бесен галоп към спасението. Най-доброто, на което можех да се надявам, беше бавен тръс.
Загубих още малко време, докато придумам принца да се качи на Моя черна. Едва когато изгубих търпение и му заповядах веднага да става и да се качва на проклетата кобила, той се подчини. Не реагираше на думите с думи, но се подчиняваше на простите ми заповеди. Едва сега осъзнах колко дълбоко е проникнала заповедта-Умение и колко твърда е станала връзката ни. Бях му заповядал да не се бие с мен, а някаква част от него го бе изтълкувала като заповед да ми се подчинява. Качването му на седлото се оказа тежка маневра, дори се уплаших, че ще се свлече от другата страна. Изобщо не помислих и аз да яхна Моя черна и я поведох. Принцът се полюшваше, но не падна. Изглеждаше ужасно. Всичката зрялост се бе оттекла от лицето му и той приличаше на болно дете, с ококорени очи, плувнали в тъмни кръгове, със зейнала уста. Приличаше на смъртник всъщност. Осъзнаването на тази възможност стисна сърцето ми в студена хватка. Принцът мъртъв. Краят на рода на Пророците и на Шестте херцогства. Кървава и болезнена смърт за Копривка. Не можех да позволя това. Навлязохме в някакви рехави дървета, стреснахме една врана и тя литна и заграчи като зла предвестница. Усетих се, че говоря на принца, както и на кобилата. Говорех със спокойния ритъм на Бърич, използвах неговите утешителни думи, в успокояващия ритуал, който бях запомнил от детството си.
— Добре, добре, всичко ще се оправи, най-лошото мина, браво, добре…
След това затананиках тихо и това отново бе някаква мелодия, която си тананикаше Бърич, докато се оправяше с ранени коне или жребещи се кобили. Мисля, че познатата песен успокои повече мен, отколкото кобилата или принца. След малко се улових, че говоря високо, колкото на тях, толкова и на себе си.
— Е, изглежда, Сенч беше прав. Ти ще боравиш с Умението, все едно дали си научен, или не. И се боя, че същото е вярно за Осезанието. То е в кръвта ти, момче, и за разлика от някои, не смятам, че може да бъде избито от теб. Не мисля, че и трябва. Но и не бива да се въвличаш в него, както си се въвлякъл. Не е чак толкова различно от Умението всъщност. Човек трябва да поставя граници на магията си, както и на себе си. Поставянето на граници е част от това да си човек. Тъй че ако излезем от тая история живи, ще те науча. И май ще науча и себе си. Може би е време да прегледам онези стари ръкописи за Умението и да открия какво всъщност има в тях. Страх ме е обаче. През последните две години Умението се върна в мен като някаква разширяваща се язва. Не знам накъде ме отвежда. А се боя от това, което не знам. Това е вълкът в мен, предполагам. Дъх на Еда, дано той да е в безопасност сега, и Шутът също. Дано да не ги мъчат или да ги убият просто защото са ме познавали. Ако нещо сполети когото и да е от тях… странно е, нали, как не съзнаваш колко голяма част от теб са станали някои, докато не бъдат застрашени? И тогава си мислиш, че не би могъл да продължиш, ако нещо се случи с тях, но най-плашещото е, че всъщност ще продължиш, трябва да продължиш, с тях или без тях. Просто не се знае в какво ще се превърнеш. Какво ще съм аз, ако Нощни очи си отиде? Онова животинче преди толкова години например — продължи и продължи, въпреки че единственото, останало в малкия му ум, бе да убива…