— А моята котка?
Гласът му бе тих. Заля ме вълна на облекчение, че все още има достатъчно ум, за да говори. В същото време припряно превъртях наум безсмисленото си дърдорене с надеждата, че не е обръщал много внимание.
— Как се чувстваш, принце?
— Не мога да усетя моята котка.
След дълго мълчание рекох:
— Аз също не мога да усетя моя вълк. Понякога той се нуждае да се отдели от мен.
Предан мълча толкова дълго, че вече се боях, че няма да проговори повече. А след това каза:
— Не го усещам така. Тя ни разделя. Все едно ме наказва.
— За какво? — Постарах се гласът ми да е безгрижен, все едно говорим за времето.
— Че не те убивам. Че дори не се опитвам да те убия. Не може да разбере защо не го правя. Аз пък не мога да обясня защо. Но това я ядосва, сърдита ми е. — Имаше простосърдечие в думите му, все едно бе зарязал всякаква маниерност и обществени условности. Усетих, че пътуванията ни през стълбовете-Умение са го оголили от многото пластове на самозащита. Точно в този момент бе уязвим. Говореше и разсъждаваше като войниците, когато изпитват голяма болка, или както говорят болните в треска. Всичките му прегради бяха паднали. Като че ли ми се доверяваше, след като казваше тези неща. Но не биваше да се надявам прекалено. Откриваше се така за мен просто заради трудностите, които бе преживял. Само това беше. Заподбирах предпазливо думите си.
— Тя сега с теб ли е? Жената?
Той кимна вяло.
— Сега тя винаги е с мен. Не иска да ми позволи да мисля сам. — Преглътна и добави колебливо: — Не иска да ти говоря. Нито да те слушам. Измъчва ме постоянно.
— А ти искаш ли да ме убиеш?
Отново последва дълга пауза. Все едно смилаше думите ми, не просто ги чуваше. Когато заговори, не беше отговор на въпроса ми.
— Ти каза, че тя е мъртва. Това много я ядосва.
— Защото е истина.
— Тя каза, че ще го обясни. По-късно. Каза, че това трябва да ми стига. — Не ме гледаше, а когато се взрях в него, извърна глава още повече, сякаш за да е сигурен, че няма да ме види. — После… после тя… стана аз. И тя те нападна с ножа. Защото аз… аз не… — Не можех да разбера объркан ли е, или засрамен.
— Не би ме убил?
— Не бих — призна принцът. Удивително колко благодарен бях в този момент за тези две къси думички. Той беше отказал да ме убие. А си бях помислил, че го е спряла само моята заповед-Умение. — Не бих й се подчинил. Понякога съм я разочаровал. Но сега вече наистина ми е ядосана.
— И те наказва заради това неподчинение. Като те оставя сам.
Той поклати глава — бавно и много тъжно.
— Не. Котката не я интересува дали ще те убия, или не. Тя би искала винаги да е с мен. Но жената… тя е разочарована, че вече не съм й верен. Тя ни… отделя. Мен от котката. Мисли, че би трябвало да копнея да й докажа, че съм достоен за нея. Как могат да ми вярват, ако не искам да доказвам верността си?
— Да доказваш верността си, като убиваш, когато ти наредят?
Този път той помълча още по-дълго. Това ми даде време да размисля. Бях убивал, когато ми наредяха да убивам. Беше проява на моята вярност към краля ми, част от моята сделка с дядо ми. Той щеше да ме образова, ако му бъда верен.
Открих, че не искам синът на Кетрикен да е чак толкова верен на никого.
Той въздъхна.
— Не… всъщност дори повече от това. Тя иска да взима решенията. Всички решения. Всеки път. Точно както казваше на котката какво да лови и кога, и й отнемаше плячката. Когато ни държи близо до себе си, усещането е като любов. Но също така може да стои далече от нас — и въпреки това ни държи… — Схвана, че не разбирам, и добави тихо: — Не ми хареса, когато тя използва тялото ми срещу теб. Дори да не се беше опитала да те убие, нямаше да ми хареса. Избута ме настрани, също както… — Не искаше да го признае. Удивих се на твърдостта, с която си го наложи. — Също както усещах, че избутва котката, когато не иска да прави котешки неща. Когато й омръзне чесането или не иска да си играе. На котката това също не й харесваше, но не знаеше как да се наложи. Аз знаех. Избутвах я и на нея не й харесваше. Не й харесваше и че котката усеща, че го правя. Мисля, че това е най-голямата причина да ме наказва. Това, че я избутвах. — Поклати глава объркано и добави: — Толкова е истинска! Как може да си сигурен, че е мъртва?