Ето това беше. Семето на омразата, от което бе покълнало всичко това. За сетен път не беше нужно Пророците да прозират надалече, за да разберат откъде иде злата им съдба. Капанът за принца бе заложен от наглостта и жестокостта на чичо му. Омраза бе и наследството, оставено ми от Славен. Но сърцето ми се затвори за съчувствието, което припламна в мен. Петнистите бяха мои врагове. Каквото и да бяха изтърпели, нямаха право на това момче.
— А какво е за теб Пеладайн, Лодвайн? — попитах. Подозирах, че знам отговора, но той ме изненада.
— Тя беше моята едноутробна сестра, моя близначка, толкова подобна на мен, колкото жена може да е на мъж. Лишен от нея, аз съм последният от моя род. Достатъчно основание ли е това за теб?
— Не. Но за теб е. Готов си на всичко, за да може тя да заживее отново в човешка плът. Готов си да й помогнеш да открадне тялото на това момче, та то да приюти ума й. Дори това да е противно на учението на Старата кръв, на което държим. — Гласът ми прокънтя, изпълнен с праведност. Дори думите ми да стъписаха някои от неговите воини, те не го показаха с нищо.
Лодвайн спря коня си на меч разстояние от нас. Наведе се напред и ме прикова с поглед.
— Тук има нещо повече от братска скръб. Скъсай връзките си с рода на Пророците и помисли за себе си. Помисли за своя вид. Забрави за старите ни обичаи да се ограничаваме. Старата кръв е дар от Еда и трябва да използваме този дар! Тук се крие огромна възможност, за всички нас, които носим Старата кръв. Имаме шанс да ни чуят. Нека Пророците признаят, че това, което легендата отдавна ни казва, е истина. Осезанието е в тяхната кръв толкова плътно, колкото и Умението. Това момче един ден ще е крал. Можем да го направим свой. Когато седне на трона, може да сложи край на преследването, което понасяме толкова дълго.
Прехапах долната си устна, уж дълбоко замислен. Лодвайн едва ли можеше да си представи какво решение претеглям всъщност. Ако изпълнех неговото желание, родът на Пророците все още щеше да има наследник, поне в тяло, ако не и в ум. Копривка можеше да изживее живота си, свободна от стягащата я паяжина на съдбата. А и нещо добро можеше да има в това, за Старата кръв и за Шестте херцогства. Трябваше само да предам Предан за живот в мъчение. Шутът и моят вълк можеха да си тръгнат свободни, а Копривка можеше да живее, а и Старата кръв след време навярно щеше да се освободи от преследванията. Дори и аз можех да живея. Предавам едно момче, което едва познавам, и купувам всичко това. Един-единствен живот срещу живота на всички други.
Взех решението.
— Ако реша, че казваш истината… — почнах и спрях. Вгледах се в Лодвайн.
— Ще минеш на наша страна?
Вярваше, че съм човек, хванат натясно между смъртта и компромиса. Оставих колебанието да блесне в очите ми и кимнах, много кратко. Вдигнах ръка и дръпнах яката си да я разхлабя. Мънистата на Джина лъснаха пред очите му. „Ти ме харесваш — замолих се. — Довери се на думите ми. Пожелай ме за приятел“. И изрекох словото си на страхливец:
— Мога да ви бъда полезен, Лодвайн. Кралицата очаква лорд Златен да й върне принца. Ако го убиете и принцът се върне сам, ще се зачудят какво е станало със Златен и защо. Ако ни оставите живи и им върнем принца, е, ще мога да обясня промените в поведението му. Те ще го приемат безусловно.
Очите му ме огледаха преценяващо. Видях как се самоубеждава.
— И лорд Златен ще приеме това, което казваш?
Изсумтях презрително.
— Той няма Осезанието. Има само очите си, които ще му кажат, че сме върнали принца жив и непокътнат. Ще мисли само за завръщането си като герой в Бъкип. Ще повярва, че съм договорил свободата на принца, и с радост ще заяви в двора заслугите си за това. Всъщност той ще е свидетел как го правя. Отведи ни там, където го държите. Нека да му го изиграем. Отпрати го с моя вълк да си върви по пътя и го увери, че двамата с принца ще го последваме. — Кимнах замислено, уж че потвърждавам мисълта за себе си. — Да, всъщност ще е най-добре той да е тръгнал. Не бива да види как жената завладява тялото. Може да се зачуди какво става с него. Нека лорд Златен си замине пръв.