— Нищо общо нямам с тази песен. Сигурен съм, че го разбираш. Ще ми се никой да не я беше чувал.
— Е, няма нужда да се безпокоиш много за това. — Каза го с дълбоко задоволство. — Изобщо не я бях чувала до онзи ден, нито я чух повече. Не беше направена добре, мелодията не подхождаше на темата, стиховете бяха недодялани…
— Славея…
— О, добре. Та значи той придаде на песента традиционния героичен край. Че ако някой ден короната на Пророците изпита нужда, сърцатият благословен с Осезанието Копелдак ще се върне, за да помогне на кралството. В края на песента някои сред тълпата се развикаха, че и той бил покварен от Осезанието и трябва да бъде изгорен. Кралица Кетрикен заповяда да замълчат, но в края на вечерта не му даде кесия като на другите менестрели.
Не казах нищо, но и не споделих преценката си за това. След като не се хванах на въдицата й, Славея добави:
— Защото беше изчезнал, когато дойде моментът кралицата да възнагради онези, които са й харесали. Първо извика неговото име, но никой не знаеше къде е отишъл. Името му бе непознато за мен. Тагсон.
Син на Таг, внук на Рийвър, можех да й кажа. И двамата, Рийвър и Таг, бяха много способни членове на бъкипската гвардия на Искрен. Умът ми се зарея назад през годините, за да съживи образа на Таг, коленичил пред Искрен в Каменната градина пред портите на смъртта. Да, така предположих, че трябваше да го е видял, Искрен излиза от суровия черен Стълб на Умението и стъпва в колебливия кръг светлина от огъня. Таг беше познал своя крал, въпреки всичко, което страданията бяха причинили на Искрен. Беше заявил верността си към него и Искрен го бе отпратил. Беше му повелил да се върне в Бъкип и да каже на всички там, че законният крал ще се върне. Като си мислех отново за това, бях почти сигурен, че Искрен е пристигнал в Бъкип преди войника. Драконите в полет са много по-бързи от един пешак.
Не знаех, че Таг е разпознал и мен. Кой изобщо би могъл да предвиди, че той ще предаде тази история, още по-малко, че ще има син менестрел?
— Виждам, че го познаваш — каза тихо Славея.
Погледнах я и видях как очите й алчно се опитват да разгадаят изражението ми. Въздъхнах.
— Не познавам никакъв Тагсон. Просто се замислих за нещо, което спомена. Осезаващите са станали неспокойни. Защо?
Тя ме погледна учудено.
— Мислех, че ще го знаеш по-добре от мен.
— Водя живот в уединение, Славея, както знаеш много добре. Нямам възможност да чувам никакви новини, освен онези, които ми носиш ти. — На свой ред я погледнах изпитателно. — А ти никога не си ми споделяла това.
Тя извърна очи и се зачудих. Дали беше решила да го затаи от мен? Сенч ли й бе наредил да не ми го казва? Или го беше забравила, погребано в ума й под многото й разкази за благородници, за които беше свирила и пяла, и похвалите, които бе получавала?
— Не е приятна тема. Започна преди година и половина… може би две. Струваше ми се, че чувам все повече разкази за покварени от Осезанието, открити и наказани. Или убити. Знаеш какви са хората, Фиц. Сигурна съм, че за известно време след Войната на Алените кораби им е дошло до гуша от убийства и кръв. Но след като врагът най-сетне е прогонен от брега ти и къщите ти са възстановени, и нивите започнат отново да дават жито, и стадата ти да нарастват, какво пък, идва времето отново да започнеш да търсиш грешници сред съседите си. Мисля, че Славен разбуди в Шестте херцогства страст към леене на кръв за забавление, с неговия Кралски кръг и съд чрез двубои. Чудя се дали изобщо някога наистина ще се освободим от това, което ни остави в наследство.