Тя се оказа по-проницателна, отколкото си бях давал сметка.
— Съжалявам. — Говореше тихо, думите й едва стигаха до мен. — Знаеш, че самата аз нямам от Старата кръв. Някак си ме подмина, утаи се в брат ми и в сестра ми. Все пак мога да предположа какво изпитваш. Видях какво преживя майка ми, когато умря гъсокът й. Беше на четиридесет години, надживя баща ми… Честно казано, точно затова смятам, че Старата кръв е толкова дар, колкото и проклятие. И признавам, когато си помисля за риска и за болката, просто не разбирам защо практикувате тази магия. Как може човек да остави едно животно да завладее сърцето му толкова пълно, след като те живеят толкова кратко? Какво можеш да спечелиш, което да си струва цялата болка всеки път, когато партньорът ти умре?
Нямах отговор на това. Всъщност тя ми предлагаше съчувствие, но кораво като камък.
— Съжалявам — повтори тя след малко. — Сигурно смяташ, че съм безсърдечна. Братовчед ми Диъркин смята така. Но мога да му кажа само това, което казах и на теб. Не разбирам. И не мога да одобря. Винаги ще смятам, че Старата кръв е магия, която е по-добре да се остави.
— Ако имах избор, може би щях да чувствам същото — отвърнах. — Но съм такъв, какъвто съм роден.
— Като принца — рече тя след миг размисъл. — Еда дано да ни пази всички и да запази тайната му.
— Дано — въздъхнах. — И моята също. — Погледнах я накриво.
— Не мисля, че лорд Златен ще те издаде. Твърде високо те цени като слуга — отвърна тя. Беше уверение, каквото сигурно смяташе, че не бих си и помислил да се изтръгне от езика й. След малко насочи мислите ми в друг коловоз, като добави деликатно: — И дано моето родословие да не се разчуе.
Отвърнах като нея.
— Сигурен съм, че лорд Златен ви цени, и като приятелка, и като доверената Ловкиня на кралицата. И една дума не би изрекъл, която да ви дискредитира или заплаши.
Тя ме погледна накриво и попита малко засрамено:
— Като приятелка? Мислиш ли?
Нещо в очите й и в ъгълчето на устата й ме предупреди да не отговарям необмислено и бързо на този въпрос.
— Така ми се струва — отвърнах само.
Раменете й се изправиха, все едно й бях поднесъл дар.
— А ти го познаваш добре и от дълго — допълни тя думите ми. Въздържах се да потвърдя това съждение. Тя извърна поглед от мен. Не говорихме повече, но тя си тананикаше, докато яздехме. Като че ли й беше олекнало на сърцето. Забелязах, че гласът на принца пред мен е заглъхнал. Лорд Златен продължаваше да бърбори, но принцът яздеше загледан напред и смълчан.
Замък Бъкип се очерта като тъмен силует на черните скални стръмнини на фона на тъмните облаци. Принцът дръпна качулката на наметалото над лицето си и изостана, за да продължи до мен. Лоръл пък отиде до лорд Златен и изглеждаше много доволна. С Предан почти не си говорехме, всеки зает с мислите си. Щяхме да минем по стръмната пътека до по-рядко използваната Западна порта. Както бяхме напуснали, така щяхме да се върнем. Подминахме няколкото пръснати в подножието на височината къщи. Когато видях първите зелени клонки на горния праг на една врата, помислих, че е просто прибързан знак за предстоящите празненства. Но скоро след това видях друга накичена врата, а сетне стигнахме до цяла група ратаи, които вдигаха празнична арка. Близо до тях хора плетяха гирлянди от бръшлян и лози, за да я украсят.
— Не е ли малко рано? — подвикна им свойски лорд Златен.
Един се изсмя гръмко.
— Рано ли, милорд? Та ние едва не закъсняхме, по дяволите! Всички мислеха, че бурите ще забавят кораба с годежарите, но външноостровитяните май са ги използвали, за да долетят тук на крилете на вятъра. Галерите за договора пристигнаха по обед с почетната гвардия на принцесата. Чухме, че ще стъпи на брега преди залез-слънце. Така че дотогава всичко трябва да е готово.
— Нима? — възкликна лорд Златен. — Е, не смея да закъснявам за празненствата. — Обърна се усмихнат към Лоръл.
— Милейди, боя се, че трябва да препуснем колкото може по-бързо. Вие, момчета, можете да ни последвате и по-бавно. — Пришпори Малта и тя пъргаво се понесе напред. Лоръл не му отстъпи. Двамата с принца продължихме с по-умерен ход. При една по-гъста горичка извърнах Моя черна от пътеката и махнах на принца да ме последва. Не беше нищо повече от диря на дивеч, но подкарах през храсталаците по пътеката, която помнех смътно. Предан яздеше след мен. Влязохме в сянката на стената и стигнахме до мястото, което вълкът ми беше показал преди толкова време. Гъсти трънаци все още покриваха стария пролом в стената. Слязохме в сянката на стената.