— Те взеха ли го?
— Семействата на слугите — да. Беше справедливо. Семейството на момичето-лисица го нямаше, умрели или избягали, никой не можеше или не искаше да каже кое. — Сви рамене. — Това уж трябваше да успокои нещата. Но произшествията започнаха да се умножават. Не само претърсванията за Осезаващи, но и отмъщенията, които Осезаващите нанасят на свой ред на мъчителите си.
Намръщих се.
— Не разбирам защо всичко това би трябвало да предизвика още бунтове сред Осезаващите. Според мен Делфин е бил наказан справедливо.
— А според някои по-сурово, отколкото заслужава, но Сенч беше непреклонен. И не се ограничи с това. Скоро след това всичките шестима херцози получиха свитъци от кралица Кетрикен, в които се казваше, че да си Осезаващ не е престъпление, освен ако Осезанието не се използва за зли цели. Пишеше на херцозите, че трябва да забранят на своите благородници и лордове да избиват Осезаващи, освен когато престъпленията им са доказани толкова сигурно, колкото престъпление на обикновен човек. Едиктът не се прие добре, както можеш да си представиш. Когато не го пренебрегват, винаги се намира достатъчно вина за някого след смъртта му. Вместо да уталожи чувствата, проглашението на кралицата като че ли събуди цялата стара омраза срещу Осезаващите. А тях, изглежда, ги тласна към непокорство. Не търпят родната им кръв да бъде избивана без съпротива. Понякога се задоволяват само да освободят своите, преди да ги убият, но много често отвръщат на удара с възмездие. Почти всеки път, когато има екзекуция на Осезаващ, някое зло бързо сполетява виновниците. Добитъкът им измира или плъхове нахапват децата им. Винаги е свързано с животни. В едно село рибата, от която зависи поминъкът им, просто не дошла по реката. Мрежите останали празни и хората започнали да гладуват.
— Нелепо. Хората просто наричат случайността злодеяние. Осезаващите не притежават такива сили, каквито им приписваш. — Изрекох го с голяма убеденост.
Тя ме изгледа с пренебрежение.
— Тогава защо Петнистите си приписват такива деяния, ако не е тяхна работа?
— Петнистите ли? Кои са тия Петнисти?
Тя повдигна рамене.
— Никой не знае. Не се обявяват публично. Оставят послания, заковани на вратите на ханове или по дървета, и пращат бележки на благородниците. Винаги едно и също, само имената са различни: „Еди-кой си беше убит несправедливо, не заради някакво престъпление, а само защото притежава магията на Старата кръв. Сега нашият гняв пада върху вас. Когато се върне, Петнистият принц няма да прояви милост към вас“. И не са подписани с никакво име, само с рисунка на петнист жребец. Това вбесява хората.
— Кралицата отказа да прати гвардията си, за да ги изловят — продължи Славея. — Тъй че сега клюката сред благородниците е, че самата кралица Кетрикен е виновна за все по-многобройните избивания на Осезаващи, защото наказанието на лорд Делфин ги е накарало да си въобразят, че имат право да практикуват извратената си магия. — Навъсих се и тя ми напомни: — Една странстваща певица само повтаря това, което е чула. Аз не съчинявам слуховете, нито влагам думи в хорските уста. — Спря зад мен и сложи ръце на раменете ми. Наведе се и опря буза до моята. Добави нежно: — След всичките тези години ти, разбира се, вече знаеш, че не те смятам за покварен. — Целуни ме по бузата.
Този наш разговор почти беше изтласкал решимостта от ума ми. Бях готов да я прегърна. Но вместо това се надигнах неловко, защото беше точно зад стола ми. А когато тя се опита да ме прегърне, вледених сърцето си. Избутах я от себе си с изпъната ръка и казах тихо:
— Ти не си моя.
— Нито пък съм негова! — избухна тя. Черните й очи блестяха от гняв. — Принадлежа на себе си и аз решавам, с кого да споделя тялото си. Тъй че има ли значение чие легло споделям?
Беше с бърз ум и боравеше с думите много по-добре от мен. Нямах умен отговор. Затова повторих нейните думи:
— И аз принадлежа на себе си, и аз решавам с кого ще споделя тялото си. И няма да го споделям с жената на друг мъж.
Мисля, че тогава тя най-сетне повярва. Бях подредил вещите й на спретната купчина до огнището. Тя се смъкна на колене до тях. Дръпна дисагите си и започна да ги тъпче вбесена.
— Не знам защо изобщо си губих времето с теб.
Мисхеп2, верен на името си, избра точно този момент, за да влезе. Вълкът беше по петите му. Хеп видя сърдитото лице на Славея, обърна се към мен и попита:
— Трябва ли да се махам?
— Не! — изсумтя Славея. — Ти ще останеш. Аз съм тази, която изхвърлят. Благодарение на теб. Би могъл да поразмислиш малко, Хеп, над това какво щеше да стане от теб, ако те бях оставила да ровиш из сметището на онова село. Заслужавах благодарност, не това предателство!