— Мисля, че прекаляваш — предупредих го с тихо ръмжене.
Сред оживения пазар ни беше обградил безмълвен кръг. Не само Джина и клиентът й мълчаха: от другата страна на пътя един продавач на сирене се беше вторачил в нас, а едно ратайче на пекар с поднос, отрупан с пресни пити, стоеше смълчано и зяпнало. Хеп се беше вцепенил, ококорил очи и с почервеняло лице. Но най-показателна беше промяната на лицето на Бейлор. Ако ръмжащ глиган изведнъж се беше надигнал пред него, едва ли щеше да е толкова уплашен. Отстъпи назад, извърна очи и се изплю в прахта.
— Добре. Не си ги виждал, ясно. Понеже ако ги беше видял, тогаз…
— Не съм ги виждал — отсякох. Пазарната шумотевица се връщаше като далечно бръмчене. Виждах само Бейлор. Пристъпих още една крачка.
— Добре де. — Той отново отстъпи назад и сви покрай вола си така, че животното да остане между нас. — Не съм си и помислял, че си, разбира се. Щеше да ги напъдиш към мене, нали така. Просто исках да го знаеш. Странно, нали, три да изчезнат наведнъж? Рекох да ти кажа, че да го знаеш, в случай, че ти изчезнат кокошките. — От умилостивителен гласът му изведнъж стана заговорнически. — Като едното нищо може да си имаме от ония, с Осезанието, из хълмовете и да ни крадат животните, те го могат това. Няма да им трябва да ги гонят, само ще омагьосат свинята и прасетата и те сами ще идат право при тях. Всички знаят, че го могат това. Като нищо…
Гневът ми кипна. Успях някак да го обуздая. Заговорих кротко, но натъртвах на всяка дума:
— Прасетата ти като нищо може да са паднали в някое дере и водата да ги е отнесла, или са се отделили от свинята. Има лисици, диви котки и една вълчица из тия хълмове. Ако искаш да си сигурен за стоката си, наглеждай си я по-добре.
— На мен едно теле ми се загуби тая пролет — намеси се изведнъж продавачът на сирене отсреща. — Една крава, стелна беше, ми изчезна и след два дена се върна отелена, ама без телето! — Поклати глава. — И следа не намерих от него. Но виж, пепел от огнище намерих.
— Осезаващите — заприглася убедено хлебарчето. — Хванали една тия дни при Хардинов бряг, ама им избягала. Никой не знае къде е. Нито откъде е дошла! — Очите му блеснаха от радост заради умната догадка.
— Е, значи е ясно. — Бейлор ми хвърли победоносен поглед и бързо извърна очи, видял изражението ми. — Такава ще да е работата, Том Беджърлок. Исках само да те предупредя, като добър съсед. Пази си добре пилците. — Кимна важно, а оттатък пътя продавачът на сирене също кимна.
— Братовчед ми бил там, в Хардинов бряг — каза някой. — Видял я оная пачавра, Осезаващата, как й изникнали пера и отлетяла. Въжетата изпопадали от нея и духнала.
Дори не извърнах глава да видя кой говори. Обичайната пазарна шумотевица и суматоха около нас се бяха подновили, но клюката вече бръмчеше из тълпата, с тръпката на омраза към Осезаващите. Стоях сам сред възбуденото човешко гъмжило, жаркото лятно слънце напичаше главата ми като на окаяните прасенца, вързани в колата на Бейлор. Забушувалото ми сърце още не можеше да се успокои. Но мигът, в който можех да съм го убил, беше отминал. Видях, че Хеп изтрива потта от челото си. Джина беше сложила ръка на рамото му и тихичко му говореше нещо. Той поклати глава, устните му бяха побелели. После ме погледна с треперлива усмивка. Беше свършило.
Но клюката продължаваше да върви из пазара. Хората се кикотеха възбудено, изцерени от скуката пред възможността за общ враг. Призля ми от това и се почувствах нищожен и засрамен, че не мога да им извикам колко е несправедливо. Вместо това хванах поводите на Детелина.
— Гледай стоката, Хеп. Ще ида да напоя понито.
Хеп ми кимна навъсено. Усещах очите му върху себе си, докато отвеждах Детелина. Позабавих се възможно повече, а когато се върнах, Бейлор се постара да ми се усмихне свойски. Само му кимнах сдържано. Беше истинско облекчение, когато един касапин купи всичките му прасета при условие, че ще ги откара в дюкяна му. Щом волът с прежуления врат и прасетата се махнаха, най-сетне въздъхнах. Гърбът ми се беше схванал от напрежение.
— Мил човечец — подхвърли кротко Джина. Хеп се изсмя. Дори аз се усмихнах кисело. След това споделихме с нея обяда си: твърдо сварени яйца, хляб и солена риба. Тя имаше сушени ябълки и пушена наденица. Хапнахме заедно на тревата, а когато се разсмях на някаква шега на Хеп, тя ме накара да се изчервя с думите: — Изглеждаш много зъл, когато се намръщиш, Том Беджърлок. А като свиеш юмруци… направо не искам да те познавам. Но когато се усмихнеш или се засмееш, очите ти издават колко лъжливо е онова, другото.