Хеп се подсмихна, като ме видя изчервен. Останалата част от деня мина в приятелско бърборене и добро настроение. Джина се справи добре с търговията си — запасите й от талисмани се смалиха забележимо.
— Скоро ще трябва да се връщам в Бъкип да направя още. По̀ ми харесва, отколкото продажбата, макар че обичам да пътувам и да се срещам с хора — сподели тя, докато прибираше останалата й стока.
С Хеп бяхме заменили повечето си стока за неща, които можеше да са ни от полза у дома, но бяхме спечелили малко като истински монети за таксата му за чиракуване. Той се постара да не издаде разочарованието си, но забелязах сянката на угриженост в очите му. Ами ако парите ни се окажеха недостатъчно дори за строителя на лодки? Тогава какво щеше да стане с чиракуването му? Същият въпрос измъчваше и мен.
Все пак никой от двама ни не го изрече на глас. Спахме в каруцата, за да си спестим цената за хан, и на другата сутрин поехме за дома. Джина дойде да се сбогува с нас и Хеп й напомни гостоприемната си покана. Тя го увери, че няма да забрави, но в същото време очите й уловиха моите, сякаш искаше да се увери доколко наистина ще е добре дошла. Наложи се да кимна с усмивка и да добавя надеждата си, че ще я видим скоро.
Денят беше хубав. Високи перести облаци и лек ветрец ни пазеха от летния пек. Отхапвахме от пчелната пита, която Хеп беше получил за едно пиле. Говорехме за дреболии: че пазарът вече е много по-голям отпреди, че селото се е разраснало, че пътят е по-оживен от предната година. Никой от двама ни не отвори дума за Бейлор. Подминахме разклонението, което някога щеше да ни отведе до Фордж. Черният път беше обрасъл с трева. Хеп попита дали смятам, че някога там отново ще се заселят хора. Казах, че се надявам това да не стане, но че рано или късно желязната руда ще привлече там някои с по-къса памет. Оттам минахме към историите за случилото се при Фордж и за тежките изпитания по време на Войната на Алените кораби. Разказах ги всичките, все едно съм ги чул от друг, не защото ми беше приятно да ги разказвам, а защото това беше история, която момчето трябваше да знае. Беше нещо, което всеки един в Шестте херцогства трябваше да си припомня винаги, и отново реших да напиша най-после историята за онова време. Мислех си за многобройните си храбри опити да започна, за свитъците, струпани по рафтовете над писалището ми, и дали изобщо ще успея да довърша някога някой от тях.
Резкият въпрос на Хеп грубо ме измъкна от унеса ми.
— Аз копеле от Алените кораби ли съм, Том?
Зяпнах онемял. Цялата ми стара болка от тази дума блесна в пъстрите му очи. Мисхеп, Окаяника, така го беше нарекла майка му. Славея го беше намерила, сираче, ровещо в сметта дете, което никой в селото не искал да вземе. Толкова знаех за него. Постарах се да съм откровен.
— Не знам, Хеп. Може и да си дете от някой нашественик. — Използвах по-приемливата дума.
Той впери поглед право напред и заговори, без да забавя крачка:
— Славея каза, че съм. Годините ми съвпадат и може би точно затова никой не е искал да ме вземе. Освен теб. Бих искал да знам… Искам да знам кой съм.
— О — успях най-сетне да промълвя в тягостно надвисналото мълчание.
Той кимна рязко, два пъти. Гласът му беше стегнат:
— Когато й казах, че съм длъжен да ти кажа за нея, тя отвърна, че съм имал същото желязно сърце като баща си — изнасилвача.
Изведнъж съжалих, че не е по-малък, за да мога да го хвана, както крачи, и да го гушна. Вместо това го прегърнах през раменете и го принудих да спре. Понито продължи да се тътри напред, без нас. Не го накарах да ме погледне в очите, нито позволих на гласа си да стане прекалено мрачен.
— Ще ти дам един дар, сине. Това е знание, за което ми трябваха двайсет години, докато го придобия, тъй че оцени, че ти го давам, докато още си млад. — Поех си дъх. — Няма значение кой е бащата на един човек. Родителите ти са създали дете, но от теб зависи да създадеш мъжа, който ще бъдеш. — Погледнах го в очите. Твърдо. — Хайде да се прибираме у дома.
Продължихме да вървим, ръката ми остана още малко на раменете му, докато той не се пресегна да я свали. Пуснах го да повърви сам и мълчаливо да довърши мислите си. Беше най-доброто, което можех да направя за него. Мислите ми за Славея изобщо не бяха доброжелателни.
Нощта ни хвана, преди да сме стигнали до къщата, но имаше луна, а и знаехме пътя. Старото пони вървеше лениво, тупкането на копитата и скрибуцането на двуколката се сливаха в странна музика. Заваля летен дъжд, намокри пръстта и разхлади нощта. Когато наближихме, Нощни очи дойде да ни срещне равнодушно, все едно едната случайност го беше извела на пътя. Продължихме заедно нагоре по пътеката, момчето смълчано, двамата с вълка — потопени в леката и безусилна съобщност на Осезанието. Поглъщахме дневните преживелици на другия така, както вдишвахме нощния въздух. Нощни очи не можеше да разбере тревогата ми за бъдещето на момчето.