Може да ловува и да лови риба. Какво повече му трябва да знае? Защо трябва да пращаме някого от нас при друга глутница да учи техните нрави? Ставаме по-слаби, като губим силата му. Не ставаме по-млади двамата с теб.
Братко, това е може би най-сериозната причина да замине. Той трябва да започне сам да си проправя пътя в света, тъй че когато дойде време да си вземе самка, да може добре да осигури и нея, и децата им.
А ти и аз? Няма ли ние да му помогнем в това осигуряване? Не сме ли глутница с него?
Това е начинът при човешките глутници. Отговор, който му бях давал много пъти през годините, откакто бяхме заедно. Знаех как го тълкува. За него това беше безсмислен човешки обичай и нямаше нужда да си губи времето, за да се мъчи да го разбере.
Тогава ние какво ще правим? Като замине?
Казах ти. Може би ще пътуваме отново.
Да бе. Да оставим удобната бърлога и предвидимите източници на храна. Толкова е смислено, колкото и отпращането на момчето.
Оставих мисълта му да увисне без отговор, защото беше прав. Може би неспокойствието, което Сенч бе разбудил в мен, беше последното дихание на младостта. Може би аз трябваше да купя онзи талисман за намиране на жена от Джина. От време на време бях обмислял идеята да си потърся жена, но този начин да си взема самка ми изглеждаше твърде повърхностен. Знаех, че някои го правят точно така, че просто търсят жена или мъж, които имат сходни цели и не прекалено дразнещи навици. Подобни партньорства често прерастваха във взаимна обич. Но след като вече бях преживял връзка, основана не само на много години взаимно познанство, но и благословена с главозамайващото опиянение на искрената любов, не мислех, че ще мога да се задоволя с нещо друго. Нямаше да е честно да помоля друга жена да заживее в сянката на Моли. През всичките години, докато Славея периодично споделяше времето си — и тялото си — с мен, никога не бях помислял да я помоля да се оженим. Тази мисъл ме стъписа за миг: дали Славея някога се беше надявала, че ще го направя? После мигът на чудене отмина и се усмихнах. Не. За Славея подобно предложение щеше да прозвучи озадачаващо, ако не и смехотворно.
Последната част от пътуването ни беше по-тъмна, защото пътеката до къщата ни бе тясна и засенчена от дърветата. Дъждът капеше от листата. Двуколката подрусваше и скърцаше.
— Трябваше да вземем фенер — отбеляза Хеп и аз изсумтях съгласен. Къщата ни се открои като още по-черна могила сред сенчестата падина, която наричахме свой дом.
Влязох, напалих огъня и подредих купените неща. Хеп взе фенера и отиде да се оправи с понито. Нощни очи моментално се настани с въздишка край огнището, колкото се може по-близо до огъня, без да си опърли козината. Сложих котлето да ври и прибавих малкото спечелени монети към скромното имане на Хеп. Нямаше да стигнат, признах с неохота. Дори с Хеп да се наемехме през остатъка от лятото да събираме сено и на друга работа, пак нямаше да стигнат. А и не можехме да работим и двамата навън, освен ако не се примиряхме пилетата и градината да загинат занемарени. Но пък ако само един от нас се наемеше навън, щеше да трябва още година, ако не и повече, докато съберем достатъчно.
— Трябваше да започна да спестявам за това отпреди години — отбелязах кисело, когато Хеп се прибра. Той остави фенера на рафта и се отпусна в другия стол. Кимнах към котлето и той си наля чай. Подредените на стълбчета на масата монети бяха като жалка стена между двама ни.
— Много е късно да разсъждаваме така — отбеляза той. — Трябва да започнем оттам, където сме сега.
— Точно. Смяташ ли, че двамата с Нощни очи можете да се оправите тук до края на лятото, докато аз поработя навън?
Той срещна погледа ми спокойно.
— Защо трябва ти да се наемаш навън? Парите ще идат за моето чиракуване.
Почувствах странно, леко изместване в гледната точка. „Защото аз съм по-големият и по-силният и мога да спечеля повече“ вече не беше вярно. Неговите рамене бяха широки колкото моите, а във всяко изпитание в издръжливост младият му гръб вероятно щеше да издържи повече. Хеп се усмихна съчувствено, като видя, че съм схванал нещо, което той вече знаеше.
— Може би защото е нещо, което бих искал да ти дам — казах тихо, а той кимна, разбрал какво означават всъщност тези думи.