— Може би ще се окаже множко за стария ни приятел — подхвърли деликатно. — По-добре да си остане тук и двамата да се грижите един за друг, докато се върна.
Докато стояхме един до друг и гледахме как момчето ни слиза по пътеката, се зачудих дали и аз съм бил някога толкова нетърпимо млад и самоуверен, но болката в сърцето ми се сливаше с приятната възбуда на бащинската гордост.
Оказа се трудно да запълня остатъка от деня. Имаше много работа, но не можех да се захвана с нея. На няколко пъти се сепвах, разбрал, че просто съм се зазяпал в далечината. На два пъти ходих до скалите не за друго, а просто за да погледам над морето, а веднъж стигнах до края на пътеката ни и погледах нагоре и надолу по пътя. Нямаше дори прах във въздуха. Всичко беше затаено, докъдето ми стигаше погледът. Вълкът се тътреше унило след мен. Подхващах разни задачи и ги зарязвах полудовършени. Улавях се, че се вслушвам и чакам, без да зная какво. Посред цепенето и трупането на дървата изведнъж спрях, надигнах брадвата и я забих в дръвника. Взех си ризата, навлякох я върху потните си рамене и тръгнах към скалите.
Нощни очи се озова пред мен.
Какво правиш?
Ще си почина малко.
Не е това. Отиваш при скалите, за да практикуваш Умението.
Отрих длани в панталоните си. Мислите ми бяха объркани.
— Отивам просто да поседна.
Отидеш ли там, ще опиташ Умението. Знам, че ще го направиш. Усещам глада ти толкова ясно, колкото и ти. Моля те, братко. Моля те, недей.
Мисълта му се носеше в пронизителен вой. Никога не ме бе разубеждавал толкова отчаяно. Това ме озадачи.
— Няма тогава, щом толкова те безпокои.
Издърпах брадвата от дръвника и отново се залових за работа. След известно време се усетих, че налитам на дървата с по-голямо настървение, отколкото е нужно. Приключих с цепенето и се захванах с досадната работа по пренасянето и подреждането, тъй че дървата да съхнат под навеса. Щом свърших и това, навлякох ризата. Без да мисля, се обърнах към скалите край морето. Вълкът моментално прегради пътя ми.
Недей, братко.
Вече ти казах, че няма. Обърнах му гръб, без да признавам безсилието, което изпитвах. Оплевих градината. Донесох вода от потока, за да напълня качето в кухнята. Изкопах отходна яма и преместих нужника, а старата запълних с чиста пръст. Накратко, изгорях в работа както огън от мълния догаря в лятна морава. Гърбът и мишците ме заболяха, не само от умората, но и от старите рани, а все още не смеех да спра да почина. Гладът за Умението ме теглеше, противеше се на усилието ми да го надмогна.
Щом се свечери, отидохме да наловим риба. Готвенето за един човек ми изглеждаше глупаво, но въпреки това си наложих да приготвя прилично ястие и да го изям. Разтребих и седнах. Дългите часове на вечерта се проточиха пред мен. Извадих хартия и мастила, но не можех да се заловя с писане на каквото и да било. Мислите ми отказваха да потекат в ред. Накрая извадих иглите и конците и се захванах да кърпя всяка дреха, която имаше нужда от това.
Накрая, когато очите ми взеха да се замъгляват, си легнах. Лежах по гръб, преметнал ръка над лицето си, и се опитвах да не обръщам внимание на рибарските куки, които се бяха впили в душата ми и я теглеха нанякъде. Нощни очи се отпусна до леглото с въздишка. Потупах го по главата. Замислих се кога ли сме преминали границата от усамотението към самотата.
Не самотата е това, което те гризе.
Май нямаше какво да отвърна на това.
Изкарах тежка нощ. Станах насила малко след разсъмване.
Следващите няколко дни прекарах в сечене на елша за пушилнята, а следобедите в ловене на риба за опушване. Вълкът се тъпчеше с вътрешности, но все пак алчно поглеждаше как осолявам филетата и ги окачвам на куките над бавния огън. Добавих още зелена елша да се сгъсти пушекът и затворих плътно вратата. По-късно следобед — бях при дъждовната каца, миех слуз, люспи и сол от ръцете си — Нощни очи изведнъж извърна глава към мен.
Иде някой.
Хеп? В душата ми кипна надежда.
Не.
Силата на разочарованието ми ме изненада. Усетих как то отекна и у вълка. Беше Джина. Спря за момент на пътеката, притеснена може би от напрегнатите ни погледи, после вдигна ръка за поздрав.
— Здравей, Том Беджърлок! Ето ме и мен. Реших да се възползвам от гостоприемната ви покана.