Приятелка на Хеп, обясних на Нощни очи. Той остана на място, но настръхна, когато тръгнах да я посрещна.
— Добре си дошла. Не очаквах да се видим толкова скоро — казах и веднага усетих колко недодялано прозвуча. — Неочакваното удоволствие винаги е най-добре дошло — побързах да добавя, за да поправя грешката си, и осъзнах, че подобна галантност е също толкова неуместна. Съвсем ли бях забравил как да се държа с хората?
Но усмивката на Джина ме накара да се отпусна.
— Рядко чувам такава откровеност, впрегната в толкова изящни думи, Том Беджърлок. Тая вода там прясна ли е?
И без да дочака отговор, закрачи към кацата с дъждовна вода, като развързваше кърпата на шията си. Вървеше като жена, свикнала с пътя, уморена в края на деня, но не и изтощена от пътуването. Издутият вързоп на гърба й бе сякаш естествен придатък към нея. Натопи кърпата и изтри прахта от лицето и ръцете си. После я топна пак и избърса и врата си.
— О, така е по-добре — въздъхна и се обърна към мен с усмивка, която събра бръчици около очите й. — В края на такъв дълъг ден ходене завиждам на хора като теб с уседнал живот на място, което си е тяхно.
— Уверявам те, хора като мен също толкова често се чудят дали животът няма да е по-приятен, ако бяха пътници. Заповядай, влез и си почини. Тъкмо се канех да сготвя вечерята.
— Много благодаря. — Тя тръгна с мен към вратата, Нощни очи ни последва на дискретно разстояние. — Малко необичайно: вълк за пазач.
Често лъжех хората, че Нощни очи просто само прилича на вълк. Нещо ми подсказа обаче, че това ще е обида към Джина. Признах й истината.
— Взех го още кутре. Добър другар ми е.
— Хеп ми каза същото. И че не обича да го зяпат непознати, но че сам ще дойде при мен, ако ме хареса. Ох, както винаги започвам разказа си от средата. Срещнах Хеп на пътя. Беше въодушевен, напълно уверен, че ще си намери работа и ще се справи добре. Вярвам, че ще успее. Момчето се държи толкова приятелски и сърдечно, че не мога да си представя някой да не го приеме радушно. Той отново ме увери, че тук ме очаква топло гостоприемство, и разбира се, каза истината.
Влезе с мен в къщата, смъкна вързопа си на пода и го подпря на стената, после се изправи и разкърши гръб.
— Е, какво ще готвиш? Ако ми позволиш, ще ти помогна: не ме свърта на едно място в кухня. Риба? О, имам чудесни билки за риба. Имаш ли някое тежко гърне с плътно прилепващ капак?
И с лекотата на природно общителен човек пое половината работа по готвенето. Не бях споделял кухненските задачи с жена след годината, преживяна с хората на Осезанието, а дори и тогава в такива моменти Холи беше много мълчалива компания. Джина пък не спираше да говори, тропаше с грънците и дрънчеше с тиганите и изпълваше малкия ми дом със суетня и дружеско бъбрене. Имаше редкия усет да влезе в територията ми и да борави с вещите ми, без да се чувствам изместен или притеснен. Чувствата ми се процедиха към Нощни очи. Скоро той влезе в кухнята и чинно зае мястото си до масата. Тя не се смути от напрегнатия му поглед и одобри ловкостта му в улавянето на рибените изрезки, които му подхвърляше. Скоро рибата вече къкреше в едно гърне с нейните подправки. Обиколих градината за моркови и свежи зеленчуци, докато тя пържеше дебели резени хляб в нагорещена мас.
Вечерята сякаш се появи на масата без особено усилие от ничия страна. Джина беше приготвила хляб и за вълка, макар да си помислих, че Нощни очи го изяде повече от учтивост, отколкото от глад. Задушената риба беше сочна и вкусна, подправена колкото с билките й, толкова и от приказките й. Тя не говореше непрекъснато, но разказите й будеха отклик и тя слушаше с толкова внимание, колкото отделяше и на храната. След това масата бе почистена със също толкова малко усилие. Когато поднесох брендито от Сандседж, тя възкликна радостно:
— Е, това е великолепен завършек за едно хубаво ядене.
Отнесе брендито си при огнището. Огънят беше почти изтлял. Тя добави още едно дърво, повече за светлина, отколкото за топло, и се настани на пода до вълка. Нощни очи не мръдна дори с ухо. Джина отпи от брендито, въздъхна доволно, след което махна с чашката в ръка. Затрупаното ми със свитъци писалище едва се виждаше през открехнатата врата на кабинета ми.
— Знаех, че правиш мастила и бои, но както виждам, освен това ги използваш. Да не си писар нещо?
Свих равнодушно рамене.
— Може и така да се каже. Не правя луксозни неща, но прости илюстрации опитвам. Почеркът ми не е нещо особено. Просто събирам знания и ги записвам, за да са достъпни за всички.
— За всички, които могат да четат — поправи ме Джина.