— Какво ще си избереш, Том Беджърлок? — попита ме с усмивка. — Имам талисмани за злачни градини, за ловджийски късмет, за здрави бебенца… това едва ли ще ти е от голяма полза, чакай да си го прибера. А. Ето една, която може да ти се стори полезна.
Извади муската от торбичката и Нощни очи изръмжа, настръхна и се изниза през вратата, отвори я с муцуна. Аз също неволно отстъпих. Къси дървени пръчици с белязани по тях крещящи символи бяха вързани една за друга под безразборни ъгли. Злокобни мъниста проблясваха заканително, пръснати между тях. Няколко кичура животинска козина, усукани и залепени с катран, висяха от нещото. Тази муска едновременно оскърбяваше и плашеше. Щях да избягам, стига да смеех да откъсна очи от нея. Изведнъж усетих стената на стаята зад гърба си. Притиснах се в нея. Знаех, че има и по-добър път за бягство, но не можех да се сетя кой е.
— Моля да ме извиниш. — Кротките думи на Джина стигнаха до мен сякаш от огромно разстояние. Примигах и муската вече я нямаше, загърната в плата и скрита от погледа ми. Зад вратата ниското ръмжене на Нощни очи се извиси до дрезгаво скимтене и секна. Чувствах се все едно съм изплувал от дълбок въртоп. — Не беше ми хрумнало. Изобщо — извини се Джина, докато тикаше муската дълбоко във вързопа. — Предназначено е да държи хищници далече от курници и кошари — обясни тя.
Поех си дъх. Тя беше извърнала поглед. Досещането висеше във въздуха между нас като зловоние. Бях заразен с Осезанието и тя вече го знаеше. Как щеше да се възползва от това знание? Щеше ли само да изпитва отвращение? Страх? Достатъчно страх, за да ме унищожи? Представих си как Хеп се връща при изгорената ни къща.
Джина изведнъж вдигна глава и очите й срещнаха моите. Все едно беше подслушала мислите ми.
— Човек е такъв, какъвто е създаден. Не може да го промени.
— Така е — промърморих в отговор, засрамен от облекчението, което изпитах. Успях да се отлепя от стената и пристъпих към масата. Тя не ме погледна. Ровеше във вързопа, сякаш изобщо не се беше случило нищо.
— Тъй… Да ти намерим тогава нещо по-подходящо. — Ровеше из торбичките с муските, като пощипваше от време на време по някоя, за да си припомни какво има вътре. Избра една в зелена кесийка и я сложи на масата. — Ако закачиш тази в градината, зеленчуците ще растат по-добре.
Кимнах мълчаливо, все още се съвземах от страха. Допреди няколко мига щях да се усъмня в силата на магиите й. Сега почти се боях от мощта им. Стиснах зъби, докато тя вадеше градинската муска, но когато я погледнах, не почувствах нищо. Погледнах Джина и видях в очите й съчувствие. Нежната й усмивка беше успокояваща.
— Ще трябва да ми подадеш ръката си, за да мога да я настроя към теб. След това ще я изнесем навън и ще я настроим за градината ти. Половината от тази магия е за градината, а половината — за градинаря. Хайде, дай ми ръцете си.
Седна и протегна ръце към мен, с дланите нагоре. Седнах срещу нея и след неловко колебание поставих дланите си върху нейните.
— Не така. Животът на човек е изписан на дланите му, не отгоре.
Обърнах послушно ръце. Докато чиракувах, Сенч ме беше учил да чета човешките длани, но не за да предсказвам бъдещето, а за да разпознавам миналото на човека. Мазолите от меч се различават от тези от писарско стило или мотика. Джина се наведе над ръцете ми и ги заоглежда напрегнато. Зачудих се дали очите и ще откроят брадвата, която бях носил някога, или греблото, което бях натискал. Но тя разгледа съсредоточено дясната ми длан, намръщи се, после погледът й се прехвърли на лявата. Вдигна очи към мен. Усмивката, изкривила лицето ми, беше унила.
— Странен си, Том, да! Ръцете ти са като на двама различни мъже. Казано е, че лявата длан издава с какво си се родил, а дясната — какво си направил сам от себе си, но все пак такива разлики в двете длани на един човек!… Гледай сега какво виждам на тази ръка. Момче с нежно сърце. Чувствителен младеж. А след това… Линията на живота ти бързо прекъсва на лявата ти длан. — Докато говореше, пусна дясната ми ръка. Сложи показалеца си на лявата ми длан и нокътят й леко проследи линията, докъдето свършваше животът ми. — Ако беше на възрастта на Хеп, щях да се боя, че гледам пред себе си човек, който скоро ще умре. Но след като седиш тук срещу мен и дясната ти ръка носи хубава, дълга линия на живота, ще подминем това, нали? — Пусна лявата ми ръка и хвана дясната.
— Ами… да — измърморих притеснено. Не само думите й ме бяха смутили. Топлият допир на ръцете й изведнъж ме накара да я усетя като жена. Направо юношеска реакция. Помръднах неловко на стола. Вещата усмивка, която пробяга по лицето й, ме смути още повече.