Има някои податки в най-ранните описания на териториите, които по-късно ще станат Шестте херцогства, че Осезанието не винаги е било презряна магия. Тези описания са фрагментарни и преводите на старите ръкописи често се оспорват, но повечето майстори писари ще се съгласят, че по някое време са съществували селища, където преобладаващата част от населението е била родена с Осезанието и активно е практикувала магията му. Някои от тези ръкописи указват, че тъкмо тези хора са били първоначалните обитатели на тези земи. Това навярно е източникът на името, което Осезаващите прилагат за себе си: Стара кръв.
В онези времена животът по тези земи не бил толкова уседнал. Хората разчитали повече на лов и събирателство, отколкото на плодовете на посятото от тях. Може би в онези времена една връзка между човек и звяр не е изглеждала толкова свръхестествена, защото хората са се препитавали до голяма степен така, както са го правели и дивите същества.
Дори в по-новите истории описанията за избиване на Осезаващи заради тяхната магия са редки. Всъщност това, че подобни екзекуции изобщо са били записвани, би трябвало да показва, че те са били необичайни и поради това — заслужаващи упоменаване. Едва след краткото управление на крал Кон, тъй наречения Петнист принц, откриваме, че за Осезанието се говори с омраза, и възгледа, че практикуването му заслужава смърт. След неговото управление има описания на повсеместно избиване на Осезаващи. В някои случаи са били унищожавани цели села. След онова време на заколение хората от Старата кръв или са оредели, или са станали твърде предпазливи, за да издават, че носят в себе си магията на Осезанието.
Един след друг се редяха прелестни летни дни, като сини и зелени мъниста по наниз. Всичко в живота ми беше наред. Работех си в градината, приключих с ремонта на занемарената от дълго време къщурка, а в ранните утрини и летните привечери излизах на лов с вълка. Запълвах дните си с добри и прости неща. Времето се задържа хубаво. Радвах се на топлината на слънцето на раменете ми и на отривистия вятър в лицето ми, когато вечер слизах при скалите, и на богатата буцеста пръст в градината ми. Покоят само чакаше да ми се отдаде. Моя си беше вината, че се въздържах да се отпусна в прегръдката му.
В някои дни бях почти доволен. Градината растеше добре, граховите шушулки набъбваха, бобът бързо избуяваше по притките. Имахме месо за ядене, както и за заделяне за зимнина, и с всеки ден къщичката ставаше все по-спретната и уютна. Изпитвах гордост от постигнатото. Все пак понякога се улавях, че съм застанал до муската на Джина в градината и въртя разсеяно мънистата по нея, зяпнал надолу по пътеката. В очакване. Не беше толкова лошо да чакам Хеп да се върне, докато не съзнавах, че чакам. Но това очакване да се върне момчето се превърна в алегория на целия ми живот. А след като се върнеше — какво? Въпрос, който трябваше да си задавам. Ако беше успял, щеше да се върне само за да замине отново. Трябваше да се надявам точно на това. Ако не беше успял да спечели парите за чирашката си такса, щеше да се наложи да поровя в ума си, за да измисля начин да ги спечелим. А засега трябваше да чакам. Очакването Хеп да се прибере щеше да се превърне в очакване Хеп да замине. Тогава какво? Тогава… нещо повече, подсказваше сърцето ми, тогава щеше да дойде време за нещо повече, но не можех да определя какво възбужда това неспокойство в душата ми. В миговете, в които осъзнавах това свое бездействие, целият живот започваше да негодува срещу мен. Тогава вълкът се надигаше с въздишка, идваше при мен и мушваше муцуна в ръката ми.
Престани да копнееш. Отравяш днешното спокойствие, като все се пресягаш към утрешния ден. Момчето ще се върне, когато се върне. Какво има тук да се скърби? Всичко е наред и с двама ни. Утре ще дойде съвсем скоро, по един или друг начин.
Знаех, че е прав, и обикновено се отърсвах от тези мисли и се връщах към работата си. Признавам, веднъж слязох при пейката над морето. Но само седях и гледах над водата. Не посегнах към Умението. Може би, след всички тези години, вече започвах да се научавам, че в такова посягане няма утеха за самотата.
Времето продължаваше да е чудесно, всяка сутрин беше прохладен свеж дар. Вечерите, мислех си, докато смъквах филетата риба от куките им в сушилнята, бяха по-скъпоценни и от дарове. Бяха заслужен отдих за изпълнени задачи. Бяха удовлетворение, когато позволявах да са това. Рибата беше станала точно както ми харесваше, корава и лъскаво червена отвън, но с достатъчно влага, задържана вътре, за да запази хубавия вкус. Пуснах последното филе в мрежестата торба. С това привършвах с приготвянето на нужното ни за зимата. Вълкът ме последва в къщата и ме загледа, докато се качвах на масата да окача рибата на тавана. Заговорих му през рамо: