— Дали да не станем утре рано и да отидем да потърсим дивя свиня?
Аз не съм губил дива свиня. А ти?
Погледнах го отгоре с изненада. Беше отказ, поднесен като шега, но все пак отказ. Бях очаквал диво въодушевление. Всъщност и аз не изпитвах голяма охота за толкова напрегнат лов. Предложил го бях на вълка с надеждата да го зарадвам. Забелязвах известно униние у него напоследък и подозирах, че тъгува за Хеп, своя оживен и енергичен спътник в лова. Опасявах се, че съм доста скучен в сравнение с момчето. Разбрах, че усети въпроса ми, когато го погледнах, но се беше отдръпнал в собствения си ум и бе оставил само разсеяна мъгла от мисли.
— Добре ли си? — попитах го притеснено.
Той извъртя рязко глава към вратата. Някой иде.
— Хеп? — Скочих на пода.
Кон.
Бях оставил вратата открехната. Нощни очи отиде до нея и надникна навън, с изпънати уши. Изтече миг, след това чух ритмичен тропот на копита. Славея?
Не е виещата кучка. Не прикри облекчението си, че не е странстващата певица. Това малко ме жегна. Едва наскоро бях осъзнал напълно колко много не му е харесвала. Нищо не казах на глас, нито оформих мисъл към него, но той разбра. Хвърли ми извинителен поглед и безшумно се изниза навън.
Излязох на верандата и зачаках, вслушвах се. Добър кон.
Дори толкова късно имаше живец в стъпката му. А щом конят и ездачът се появиха, ахнах. Беше кобила. Бяла. Снежната й грива и опашка се полюшваха плавно, все едно е вчесана само преди няколко мига. Копринени черни пискюли в гривата й допълваха черното и сребърното на сбруята. Не беше едра, но имаше плам в начина, по който извърна вещо око и бдително изпънато ухо към невидимия вълк, който я бе проследил отстрани през гората. Беше нащрек, без да е уплашена. Започна да вдига по-високо копита, сякаш за да увери Нощни очи, че има достатъчно енергия било за да се бие, било за да побегне.
Ездачът й бе напълно достоен за нея. Седеше умело на гърба й и усетих, че са в пълна хармония. Дрехите му бяха черни, обшити със сребро, ботушите му също. Мрачно съчетание, ако среброто не се спускаше на вълни около лятното му наметало и не проблясваше по краищата на дантелата по маншетите и на шията му. Сребърна лента стягаше светлата му коса над високото чело. Фини черни ръкавици обвиваха дланите му като втора кожа. Беше слаб, но също както стройната и тънка фигура на кобилата караше човек да мисли за бързина, така и неговата напомняше по-скоро за пъргавина, отколкото за крехкост. Кожата му бе целунато от слънцето злато, както и косата му, а чертите му бяха изящни. Смуглият мъж се приближаваше безшумно, ако се изключеше ритмичното потропване на копитата на кобилата. Щом се приближи, я спря с едно докосване на юздите и ме погледна отгоре с кехлибарените си очи. Усмихна се.
Нещо се обърна в душата ми.
Устните ми помръднаха, но не можах да намеря думи, нито дъх, за да ги изрека, дори да ги бях намерил. Сърцето ми говореше едно, очите — друго. Усмивката бавно се стопи от лицето и очите му, смени се със застинала маска. Когато проговори, гласът му беше тих, а думите — безчувствени.
— Нямаш ли поздрав за мен, Фиц?
Отворих уста, после безпомощно разперих ръце. При жеста, който казваше всичко, за което не намирах думи, лицето му грейна. Засия, сякаш светлина се разпали в него. Не слезе, а направо се хвърли от седлото към мен в устрем, подсилен от внезапния скок на вълка от дърветата към него. Шутът, пъргав както винаги, ловко стъпи на крака. Кобилата изцвили и се дръпна рязко назад, но никой от двама ни не й обърна внимание. Притиснах го в прегръдката си, а вълкът заподскача около нас като кутре.
— Шуте! — извиках задавено. — Не е възможно да си ти, но си ти! И не ме интересува как.
Той ме прегърна силно, обецата на Бърич се притисна хладна в шията ми. За един дълъг миг ме задържа в плътна прегръдка като жена, докато вълкът не пъхна настойчиво муцуната си между нас. След това Шутът падна на коляно в прахта, без да го е еня за фините дрехи, и прегърна вълка през врата.
— Нощни очи! — прошепна с несдържана радост. — Не вярвах, че ще те видя пак. Добра среща, стари приятелю. — Зарови лице във вълчата козина, за да изтрие сълзите си. Не го укорих. Моите сълзи също се стичаха неудържимо по страните ми.
Той плавно стана; всеки малък изящен жест ми беше познат като поемането на дъх. Хвана ме за тила по стария си навик, опря чело в моето. Дъхът му ухаеше на мед и кайсиево бренди. След миг се отдръпна от мен, но продължи да стиска раменете ми. Гледаше ме, очите му докоснаха белия кичур в косата ми и пробягаха фамилиарно по белезите, по лицето ми. Гледах го също така жадно, не само как се е променил, как смуглият цвят на лицето му бе заменил бледнината, но и как не беше се променил. Изглеждаше точно толкова неоперен младеж, колкото последния път, когато го бях видял, преди близо петнадесет години. Никакви бръчки не бяха загрозили лицето му.