Той се окашля.
— Е? Няма ли да ме поканиш да вляза?
— Разбира се. Веднага щом се погрижим за коня ти — отвърнах задавено.
Широката усмивка, огряла лицето му, заличи всички години и всички разстояния между нас.
— Изобщо не си се променил, Фиц. Конете първо, както винаги е било при теб.
— Не съм се променил? — Поклатих глава. — Ти си този, който не изглежда остарял и с един ден. Но всичко друго… — Завъртях безпомощно глава, докато посягах за юздите на кобилата. Тя заотстъпва, вдигаше високо крака. — Станал си златен, Шуте. И се обличаш пищно, като Славен някога. Като те видях, изобщо не можах да те позная.
Той въздъхна облекчено, после се засмя.
— Значи не беше както се опасявах — че те е страх да ме посрещнеш?
Такъв въпрос дори не заслужаваше отговор. Пренебрегнах го и отново пристъпих към кобилата. Тя завъртя глава и отдръпна юздата от посегналата ми ръка. Държеше вълка под око. Усетих, че Шутът ни наблюдава развеселен.
— Нощни очи, изобщо не помагаш и го знаеш! — сопнах се ядосано. Вълкът наведе глава и ме изгледа умно, но престана да дебне.
Можех сам да я вкарам в обора, но не ми даде шанс.
Шутът ни изгледа озадачено. Долових нещо от него: остро като резеца на нож споделено усещане. Почти забравих за кобилата. Неволно опипах белега, който ми бе оставил преди толкова време — сребристите отпечатъци на китката ми, отдавна избледнели до светлосиво. Той отново се усмихна, вдигна облечената си в ръкавица ръка с изпънат към мен пръст, сякаш се канеше отново да ме докосне.
— Всички тези години… — Гласът му ставаше златен, като цвета на кожата му. — Ти беше с мен, близо, като на върховете на пръстите ми, дори когато ни разделяха години и морета. Близостта ти бе като бръмчене на дръпната струна, на ръба на слуха ми, или мирис, понесен от вятъра. Не го ли чувстваше така?
Поех си дъх. Боях се, че думите ми може да го наранят.
— Не. Жалко, че при мен не беше така. Често се чувствах съвсем сам, ако изключим Нощни очи. Често сядах на ръба на скалите, пресягах се, за да докосна когото и да е, където и да е, но никога не съм усещал някой да се пресяга към мен.
Той поклати глава.
— Ако наистина притежавах Умението, щеше да знаеш, че ме има. На върховете на пръстите си, но безмълвно.
Думите му някак отпуснаха сърцето ми, макар да не можех да назова причината за това. После той цъкна с език и кобилата моментално отиде при него и подуши протегнатата му длан. Той ми подаде юздите й; знаеше, че горя от нетърпение да се заема с нея.
— Яхни я. Иди до края на пътеката и обратно. Обзалагам се, че никога не си яздил кон като нея.
В мига, в който юздите й се озоваха в ръцете ми, кобилата опря нос в гърдите ми, вдиша мириса ми и издиша с разширени ноздри. После вдигна муцуната си до брадичката ми и леко ме побутна, сякаш ме подканяше да се поддам на изкушението на Шута.
— Знаеш ли откога не съм яздил? — попитах и двамата.
— От много отдавна. Хайде, яхни я — подкани ме той. Беше някак хлапашка тази настойчива подкана да споделя скъпо притежание и сърцето ми се отзова, разбрало, че колкото и дълго да сме били разделени, колкото и далече да сме били един от друг, нищо съществено не се е променило между нас.
Не чаках да ме канят повече. Пъхнах крак в стремето, метнах се на седлото и въпреки всичките изминали години веднага усетих всяка разлика между тази кобила и стария си кон, Сажда. Тази беше по-дребна, с по-тънки кости. Почувствах се тромав и непохватен, когато я пришпорих и после я обърнах с леко подръпване на юздата. Тя пое назад без капка колебание. На лицето ми разцъфна глупава усмивка.
— Нямаше да отстъпва и на най-добрите в Бъкип, когато Бърич надзираваше конюшните — признах. Опрях длан на плешките й и усетих танцуващия пламък на малкия й нетърпелив ум. Нямаше съзнателна мисъл в нея, само живо любопитство. Вълкът клечеше на верандата и ме гледаше мрачно.
— Подкарай я надолу по пътеката — подкани ме Шутът със същата широка усмивка. — Отпусни юздата. Остави я да ти покаже какво може.
— Как се казва?
— Малта. Аз й дадох името. Купих я в Шоукс, на път за насам.
Кимнах мълчаливо. В Шоукс развъждаха дребни и леки коне, пригодени за пътуване през техните просторни ветровити равнини. Трябваше да е лесна за гледане, да й трябва малко храна, за да може да се движи ден след ден. Наведох се леко напред.