— Малта — казах тихо в ухото й и тя чу в името свободата, която й дадох. Скочи леко напред и препуснахме.
И да я беше уморил целодневният път до къщата ми, не го показа. По-скоро като че ли бавният ход през деня й беше досадил и сега се наслаждаваше на възможността да пораздвижи мускули. Летяхме под надвисналите клони и музиката, която свиреха копитата й по отъпканата пръст, будеше песен в сърцето ми.
Там, където пътеката излизаше на пътя, подръпнах юздите. Малта не беше дори задъхана; само изви шия и дръпна съвсем леко, колкото да ми подскаже, че би се радвала да продължим. Задържах я на място и погледнах нагоре и надолу по пътя. Странно как тази малка промяна в перспективата промени цялото ми усещане за света около мен. На гърба на това чудесно животно пътят беше като разгъната пред мен лента. Денят гаснеше, но примигах на меката светлина, видял мамещи възможности в далечните, синкави хълмове и очертаните на хоризонта планински върхове. Кобилата сякаш беше довела целия свят по-близо до вратата ми. Седях тихо на седлото и оставих очите си да се зареят по пътя, който все някога щеше да ме върне в Бъкип или да ме отведе където и да било по целия свят. Кроткият ми живот в къщичката с Хеп ми се стори тесен и стягащ, като износена кожа. Копнеех да се сгърча като змия и да я захвърля, да се измъкна навън, засиял и нов, в един много по-широк свят.
Малта тръсна глава, гривата и пискюлите се разлюляха и се пробудих от сякаш безкрайното седене и взиране. Слънцето целуваше хоризонта. Тя понечи да направи стъпка-две, изпъна стегнатите юзди. Имаше собствена воля и бе готова или да препусне в галоп по пътя, или да тръгне в отмерен тръс обратно към къщата ми. Тъй че направихме взаимен компромис: обърнах я към пътеката, но я оставих сама да избере хода си. Оказа се ритмичен лек галоп. Когато я спрях точно пред прага си, Шутът надникна през открехнатата врата.
— Сложих котлето — извика. — Ще ми донесеш ли дисагите? Нося бинградско кафе.
Прибрах Малта при понито и й дадох вода и сено. Нямах зоб — понито охотно поскубваше сухата трева по хълма зад къщата. Разкошното седло на Шута странно проблясваше, подпряно на грубата стена. Надигнах дисагите и ги метнах през рамо. Летният здрач се сгъстяваше. Закрачих към къщата. От прозорчетата струеше светлина, чуваше се приятното тракане на съдове. Влязох и сложих дисагите на масата. Вълкът вече се беше проснал пред огнището и Шутът тъкмо го заобикаляше, за да окачи котлето на куката. Примигах и за миг отново се озовах в колибата му в Планините, където церях старата си рана, а той стоеше между света и мен, за да мога да си почина. Тогава, както и сега, Шутът създаваше около себе си друга реалност, внасяше ред и покой в един остров от топла светлина и простичкото ухание на печащ се хляб.
Той извърна светлите си очи към мен, златото на пламъците се отрази в тях. Светлината пробяга по скулите му и се стопи, щом се сля със златото на косата му. Поклатих глава.
— За един заник слънце ми показа широкия свят от един конски гръб и душата на света между стените ми.
— О, приятелю — промълви той. Нямаше нужда от повече думи.
Ние сме едно цяло.
При тази мисъл Шутът кривна глава. Приличаше на човек, който се опитва да си спомни нещо важно. Спогледахме се с вълка. Той беше прав. Като счупени парчета от глинен съд, които се слепват отново едно към друго толкова точно, че пукнатината става невидима, Шутът се присъедини към нас и ни допълни. Докато гостуването на Сенч ме беше изпълнило с въпроси и копнежи, присъствието на Шута само по себе си бе отговор и удовлетворение.
Беше обиколил съвсем свободно из градината ми. В едно гърне къкреха млади картофи, моркови и малки червени и бели репички. Прясна риба с босилек димеше в друго и повдигаше капака. Когато вдигнах вежди изненадано, Шутът само отбеляза:
— Вълкът явно помни колко обичам риба.
Нощни очи изпъна уши назад и ми показа дългия си език. Печени сладки и сладко от къпини допълниха скромната ни вечеря. Шутът беше изровил и брендито ми от Сандседж. Чакаше на масата.
Порови в дисагите си и извади платнена торбичка с мазни тъмнокафяви зърна.
— Само го помириши — настоя и след това ми възложи да счукам зърната, а самият той сложи вода да кипне. Почти не говорехме. Той си тананикаше, огънят пращеше, капаците на гърнетата потропваха, прелелите капки съскаха и димяха върху жаравата. Чукалото издаваше приятен звук в стените на хаванчето, зърната ухаеха. Обитавахме пространство във вълче време, в утехата на настоящето, без да ни е грижа за миналото, нито за онова, което предстои. Тази вечер си остава завинаги скъп миг за мен, златна и уханна като бренди в кристални чаши.