Погледна ме със златните си очи, които сякаш грееха на смътната светлина от отворената врата. Само ме погледна и аз изведнъж се почувствах стар, а раната на гърба ми ме жегна с толкова силна болка, че за миг затаих дъх. После запулсира в ума ми убито червено, като лоша поличба. Казах си, че е от дългото седене на едно място, нищо повече.
— Е? — подкани ме той. Очите му се впиха жадно в лицето ми.
— Мисля, че ми трябва още бренди — признах му, тъй като чашата ми, кой знае как, се беше опразнила.
Той допи своята и взе моята. Когато стана, ние с вълка също станахме. Последвахме го в къщата. Той порови из багажа си и извади бутилка. Беше една четвърт празна. Скътах това наблюдение в ума си: значи се беше подкрепил за тази среща. Зачудих се от коя част от нея се е страхувал. Той отпуши бутилката и напълни чашите. Столът ми и трикракото столче на Хеп бяха до огнището, но седнахме на топлите камъни до догарящия огън. С тежка въздишка вълкът се изтегна между нас и отпусна глава в скута ми. Почесах го по главата и усетих в него внезапен спазъм на болка. Придвижих ръката си надолу към ставите на бедрото му и леко ги заразтривах. Нощни очи простена тихо, щом докосването ми го отпусна.
Много ли е зле?
Гледай си работата.
Ти си моята работа.
Споделянето на болката не я облекчава.
Не съм сигурен.
— Той остарява — прекъсна Шутът свързаните ни мисли.
— Аз също. Ти обаче изглеждаш млад, както винаги.
— И все пак съм доста по-стар от двама ви, взети заедно. А тази нощ усещам всяка своя година. — Сякаш за да опровергае собствените си думи, той вдигна чевръсто коленете си до гърдите, опря брадичка на тях и прегърна краката си.
Ако изпиеш малко чай от върбова кора, може да те облекчи.
Спести ми буламача си и разтривай.
Лека усмивка изви устните на Шута.
— Почти мога да ви чуя двамата. Като комар, който бръмчи до ухото ми, или като сърбеж от нещо забравено. Или като опит да си спомня сладкия вкус на нещо, чийто аромат ме е лъхнал мимоходом. — Златните му очи се спряха на моите. — Кара ме да се чувствам самотен.
— Съжалявам — отвърнах, не знаех какво друго да кажа. Това, че си говорехме така с Нощни очи, не беше усилие да го изключим от своя кръг. Просто кръгът ни се беше превърнал в едно цяло по начин, който не можехме да споделим.
Но някога го правехме, напомни ми Нощни очи. Някога го правехме и беше хубаво.
Не мисля, че погледнах към покритата с ръкавица ръка на Шута. Може би беше по-близо до нас, отколкото съзнавах, защото вдигна ръката си и смъкна от нея фината тъкан. Елегантна дългопръста ръка. Веднъж един случаен допир забърса пръстите му в наситените с Умение ръце на Искрен. Това докосване бе посребрило пръстите му и му беше предало тактилно Умение, което му позволяваше да научава историята на нещата само като ги докосне. Обърнах китката си и я погледнах. Прашливо сивите отпечатъци все още личаха на вътрешната й страна, там, където ме беше пипнал. За известно време умовете ни се бяха свързали почти все едно, че тримата с Нощни очи бяхме станали истинска котерия на Умението. Но среброто на пръстите му беше избледняло, както и отпечатъците на моята китка, както и брънката, която ни беше свързвала, беше отслабнала.
Той вдигна тънкия си показалец като в предупреждение. После обърна дланта си и я протегна към мен, все едно поднасяше невидим дар на връхчетата на изпънатите си пръсти. Затворих очи, за да устоя на изкушението. Бавно поклатих глава.
— Няма да е разумно — едва промълвих.
— А трябва ли един Шут да бъде разумен?
— Винаги си бил най-разумното същество, което съм познавал. — Отворих очи да срещна искрения му поглед. — Искам го толкова, колкото искам самия дъх, Шуте. Отдръпни го, моля те.
— Ако си сигурен… не, това беше жесток въпрос. Виж, няма го. — Постави ръкавицата на ръката си, вдигна я да ми я покаже и я плесна с голата си длан.
— Благодаря. — Отпих дълго от брендито. Вкусих лятна овощна градина и пчели, бръмчащи в горещата светлина между зрелите нападали плодове. Мед и кайсии затанцуваха на върха на езика ми. Беше упадъчно хубаво. — Никога не съм вкусвал такова нещо — казах, зарадван, че мога да сменя темата.
— А, да. Боя се, че съм се разглезил, след като вече мога да си позволя най-доброто. Има една добра партида от него, в Бинград, чакат писмо от мен да им кажа къде да го докарат.
Погледнах го, помъчих се да разбера шегата в думите му. Бавно осъзнах, че говори чистата истина. Изящните дрехи, чистокръвният кон, екзотичното бинградско кафе, а сега и това…
— Ти си богат? — подхвърлих колебливо.
— Думата бледнее пред истината. — Кехлибарените му бузи порозовяха. Изглеждаше почти подразнен, че го признава.