— Разкажи! — настоях аз, ухилен от радост за добрия му късмет.
Той поклати глава.
— Много е дълго за разказване. Ще ти го резюмирам. Едни приятели пожелаха да разделят с мен неочаквано имане. Съмнявам се, че изобщо са знаели пълната стойност на всичко, което ми натрапиха. Имам приятелка в едно тържище, далече на юг, и тя го разпродава на най-добрите цени, които може да се вземат за такива редки стоки, и ми праща акредитиви в Бинград. — Поклати унило глава, потресен от невероятния си късмет. — Колкото и да харча, като че ли винаги има още.
— Радвам се за теб — казах съвсем искрено.
Той се усмихна.
— Знаех си. И все пак най-странната част в това може би е, че не променя нищо. Дали спя върху предено злато или на слама, предопределението ми си остава същото. Както и твоето.
Тъй че пак се върнахме на онова. Събрах цялата си сила и решимост.
— Не, Шуте — заявих твърдо. — Няма да се въвлека отново в политиката на Бъкип. Имам си свой собствен живот и той е тук.
Той ме погледна накриво и усмивката на стар шегаджия отново се появи на устните му.
— Ех, Фиц, ти винаги си имал свой собствен живот. Точно това е проблемът ти. Винаги си имал предопределение. А колкото до това, че е тук… — Погледът му обходи стаята. — Тук не е нищо повече от мястото, където стоиш в момента. Или седиш. — Вдиша дълбоко. — Не съм дошъл, за да те въвличам в каквото и да било, Фиц. Времето ме доведе тук. То е довело тук и тебе. Също както е довело Сенч… и други обрати в съдбата ти напоследък. Греша ли?
Не грешеше. Цялото лято беше едно голямо засукване в гладко навиващия ми се живот. Не му отговорих, но нямаше и нужда. Той вече знаеше отговора. Облегна се назад и протегна дългите си крака. Загриза замислено палец, после отпусна главата си на стола и затвори очи.
— Веднъж те сънувах — казах изведнъж. Не бях се канил да изрека тези думи.
Той отвори едното си око, котешки жълто.
— Струва ми се, че вече сме водили този разговор. Много отдавна.
— Не. Това е друго. До този момент не знаех, че беше ти. Или пък съм знаел. — Бях неспокоен в онази нощ, преди години, а когато се събудих, сънят се бе залепил в ума ми като смола по ръцете. Разбрал бях, че сънят е важен, и въпреки това откъсът от видяното ми се беше сторил толкова лишен от смисъл, че не можех да схвана значението му. — Не знаех, че си станал златен, виждаш ли. Но сега, когато се облегна назад със затворени очи… Ти — или някой — лежеше върху груб дъсчен под. Очите ти бяха затворени; беше болен или ранен. Над теб се беше надвесил някакъв мъж. Усещах, че иска да те нарани. Затова аз…
Бях го отблъснал, бях използвал Осезанието по начин, по който не го бях използвал от години. Грубо натрапено животинско присъствие, което да изрази надмощие над него по начин, който той не можеше да разбере, но мразеше. Омразата беше пропорционална на страха му. Шутът мълчеше, чакаше да продължа.
— Избутах го от теб. Беше ядосан, мразеше те, искаше да те нарани. Но аз му набих в ума, че трябва да иде да ти доведе помощ. Трябваше да съобщи на някого, че се нуждаеш от помощ. Той негодуваше, но трябваше да ми се подчини.
— Защото си го прогорил в него с Умението — промълви Шутът.
— Може би — признах неохотно. Следващият ден определено беше дълго мъчение, с главоболие и глад за Умението. Мисълта за това ме накара да изпитам безпокойство. Бях си казвал, че не мога да използвам Умението по този начин. Някои други сънища се раздвижиха неспокойно в паметта ми. Изтласках ги. Не, побързах да се самоубедя. Те не бяха същото.
— Бях на палубата на един кораб — тихо каза той. — И е твърде вероятно тъкмо ти да си спасил живота ми. — Пое си дъх. — Мислех си, че може да се е случило нещо такова. Така и не можах да си обясня защо той не се отърва от мен, след като можеше. Понякога, най-вече докато бях сам, се подигравах на себе си, че съм могъл да се вкопча в такава надежда. Че съм могъл да повярвам, че съм толкова важен за някого, та да пътува в сънищата си, за да ме защити.
— А трябваше да го знаеш — казах аз.
— Нима? — Въпросът прозвуча почти предизвикателно. Погледна ме толкова прямо, колкото никога досега. Не можех да разбера болката в очите му, нито надеждата в тях. Очакваше нещо от мен, но не можех да проумея какво. Помъчих се да измисля какво да кажа, но преди да успея, моментът сякаш отмина. Той отклони поглед, а когато очите му се върнаха към моите, беше променил и изражението си, и темата.
— Тъй. И какво се случи, след като отлетях?
Въпросът ме изненада.
— Мислех си… Но ти каза, че не си виждал Сенч от години. Как тогава разбра къде да ме намериш?