Вместо отговор той затвори очи и събра показалци пред себе си. Отвори очи и ми се усмихна. Разбрах, че повече няма да получа.
— Почти не знам откъде да започна.
— Аз знам. От още бренди.
Изправи се с лекота. Оставих го да вземе празната ми чаша. Отпуснах длан на главата на Нощни очи и усетих, че витае между съня и будността. И да го мъчеше още болката, прикриваше го добре. Ставаше все по-добър в умението си да се отделя от мен. Зачудих се защо крие страданието си.
А ти искаш ли да споделяш своето? Остави ме на мира и престани да си навличаш чужди неприятности. Не всеки проблем на този свят е твой. Вдигна глава от коляното ми и с дълбока въздишка се просна още по-тежко до огнището. Прикри се отново, все едно че завеса падна между двама ни.
Бавно се надигнах, притиснал тила си с ръка, да уталожа своята болка. Вълкът беше прав. Понякога няма много смисъл да споделяш болка. Шутът отново напълни чашите с кайсиево бренди. Седнах до масата и той сложи моята пред мен. Своята задържа и започна да обикаля из стаята. Спря пред недовършената карта на Искрен на Шестте херцогства, окачена на стената, надникна в спалната ниша на Хеп, а след това се облегна на вратата към спалнята ми. Когато Хеп дойде да живее с мен, бях добавил още една стая, която си наричах „кабинет“. Имаше малко огнище, както и писалище и рафтове за ръкописи. Шутът спря до вратата към кабинета, после смело пристъпи вътре. Наблюдавах го. Беше като котка, разглеждаща чужда къща. Не пипаше нищо, но като че ли забелязваше всичко.
— Много свитъци — отбеляза, без да се обръща.
Повиших глас, за да ме чуе.
— Опитвам се да напиша история на Шестте херцогства. Нещо, което Търпение и Федрен ми предложиха преди години, още когато бях момче. Помага ми да си запълня времето вечер.
— Разбирам. Може ли?
Кимнах. Той седна зад писалището ми и разви свитъка с играта на камъчета.
— А, да, помня го това.
— Сенч го иска, когато привърша с него. Пращал съм му неща от време на време, чрез Славея. Но допреди месец не го бях виждал, откакто се разделихме в Планините.
— Аха. Но си виждал Славея.
Беше с гръб към мен. Зачудих се що ли за изражение се е изписало на лицето му. Шутът и певицата никога не се бяха разбирали добре. Сключили бяха за известно време примирие, но аз винаги бях ябълката на раздора между тях. Шутът изобщо не одобряваше приятелството ми със Славея, изобщо не вярваше, че тя ми мисли доброто. От това, че винаги е бил прав, не ми ставаше по-лесно да му го кажа.
— За известно време се виждах със Славея, да. Идваше и си отиваше… седем или осем години. Тъкмо тя доведе Хеп при мен, преди около седем години. Той наскоро навърши петнайсет. Сега не си е вкъщи. Нае се на работа навън с надеждата да посъбере още пари за чирашката си такса. Иска да стане мебелист. Работи добре, като за момче — писалището и лавиците са негова работа. Не знам дали има търпението за детайл, каквото трябва да има един добър дърводелец. Все пак сърцето го тегли към това и иска да чиракува при един мебелист в Бъкип. Гиндаст се казва и наистина е добър. Дори и аз съм чувал за него. Ако бях разбрал, че Хеп ще се цели толкова високо, щях да започна да пестя пари още преди години. Но…
— Славея? — Въпросът му ме изтръгна от разсъжденията за момчето.
Трудно ми беше да му го призная.
— Тя е омъжена сега. Не знам от колко време. Момчето го разбра, когато отиде на Пролетния панаир в Бъкип с нея. И като се върна, ми каза. — Помръднах рамене. — Трябваше да прекратя връзката ни. Тя знаеше, че ще го направя. Все пак се ядоса обаче. Не можеше да разбере защо не можем да продължим, след като съпругът й така и не знае.
— Славея си е Славея. — Гласът му прозвуча странно неутрално, все едно ми съчувстваше за мана, съсипала градината ми. Обърна се в стола и ме погледна през рамо. — А ти добре ли си?
Окашлях се.
— Стараех се да не оставам без работа. И да не мисля много за това.
— Понеже тя не е изпитала никакъв срам, смяташ, че цялата вина трябва да падне върху теб. Хората като нея са наистина ловки в прехвърлянето на вината. Виж с какво хубаво червено мастило е написано това. Откъде го намери?
— Сам го направих.
— Нима? — Любопитен като дете, той отпуши едно от шишенцата с мастило и топна вътре кутрето си. Извади го оцапано в пурпур. — Задържах обецата на Бърич — призна изведнъж. — Така и не я занесох на Моли.
— Видях. И наистина се радвам, че не си. По-добре е да не знаят, че съм оцелял.
— Аха. Още един въпрос получи отговор. — Извади снежнобяла кърпа от джоба си и я похаби, като изтри с нея червеното мастило от пръста си. — Ще ми разкажеш ли всички събития поред, или трябва да ги измъквам едно по едно?