Въздъхнах. Страхувах се да си спомням за онези времена. Сенч бе готов да приеме само описание на събитията, свързани с управлението на Пророка. Шутът щеше да иска повече. Макар да се боях от това, не можех да се отърва от мисълта, че по някакъв начин му дължа този разказ.
— Ще се опитам. Но съм уморен и пих твърде много, а и е твърде много за разказване за една вечер.
Той се отпусна в стола.
— Очакваш ли да си тръгна утре?
— Мисля, че би могъл. — И добавих, вгледан в лицето му: — Но не се надявам.
— Това е добре, защото щеше да се надяваш напразно. Да спя с тебе, Фиц. Ще спя в леглото на момчето. Утре е твърде скоро, за да започна да запълвам близо петнадесет години отсъствие.
Кайсиевото бренди на Шута бе доста по-силно от сандседжкото, или може би просто бях по-уморен от обикновено. Добрах се със залитане до стаята си, смъкнах си ризата и се тръшнах на леглото. Стаята се завъртя. Вслушвах се в леките му стъпки, докато се движеше из голямата стая да изгаси свещите и да дръпне резето. Навярно само аз бих могъл да забележа леката неувереност в движенията му. После той седна в стола ми и изпружи крака към огъня. Вълкът в нозете му простена и се размърда. Умът ми леко докосна ума на Нощни очи. Вълкът спеше, потънал в блажено доволство.
Затворих очи, но стаята продължаваше да кръжи замайващо. Открехнах ги и се загледах в Шута. Седеше много спокойно, взрян в огъня, а танцуващата светлина на пламъците предаваше движението им на лицето му. Чертите му се заличаваха и изпъкваха, щом сенките се изместеха. Златото на кожата и очите му приличаше на трик на светлината, но знаех, че не е.
Трудно ми беше да осъзная, че той вече не е дяволитият шегаджия, който едновременно беше служил на крал Умен и го бе защитавал през всичките онези години. Тялото му не се беше променило, ако не се броеше цветът. Изящните му дългопръсти ръце висяха отпуснати от облегалките на стола. Косата му, някога светла и ефирна като пух на глухарче, сега беше вързана отзад и добила златист оттенък. Той затвори очи и отпусна глава на гърба на стола. Светлината на огъня извайваше с бронз аристократичния му профил. Сегашните му пищни дрехи можеше и да напомнят за зимния му шутовски костюм на бели и черни карета, но бях готов да се обзаложа, че никога вече няма да носи звънчета и панделки и да държи скиптъра с плъшата глава. Пъргавият му ум и острият му език никога вече нямаше да влияят на хода на политически събития. Животът му вече си беше негов собствен. Една внезапна мисъл ме изкара от унеса ми.
— Шуте? — извиках в помръкналата стая.
— Какво? — Не отвори очи, но бързият му отклик показа, че още не се е гмурнал в дълбините на съня.
— Ти вече не си Шутът. Как те наричат?
Бавна усмивка изви устните му в профил.
— Как ме нарича кой и кога?
Изрече го с подмамващия тон на някогашния шегаджия. Ако се опитах да разчопля този въпрос, щеше да ме завърти в словесната си акробатика, докато не престана да се надявам на отговор. Отказах да се въвлека в играта му. Перифразирах въпроса си.
— Не би трябвало да те наричам Шуте повече. Как искаш да те наричам?
— А, как аз искам ти да ме наричаш сега? Разбирам. Съвсем различен въпрос. — Насмешката придаде музика на гласа му.
Поех си дъх и се постарах въпросът ми да прозвучи колкото може по-простичко.
— Какво ти е името, истинското ти име?
— Аха. — Изведнъж стана мрачен. Бавно си пое дъх. — Името ми. Както ме е нарекла майка ми, когато ме е родила?
— Да. — И затаих дъх. Той рядко говореше за детството си. Изведнъж осъзнах величината на това, за което го бях попитал. Беше старата магия на назоваването: ако знам истинското ти име, имам власт над теб. Ако ти кажа своето име, дарявам ти тази власт. Като всички преки въпроси, които бях задавал някога на Шута, едновременно се страхувах и копнеех за отговора.
— А ако ти кажа, ще ме наричаш ли с това име? — Натъртването ми подсказа да претегля отговора си.
Накара ме да помисля. Името му си беше негово, не за да си го подмятам току-така. Но:
— Насаме само. И само ако ти го желаеш — заявих сериозно. Смятах думите си за обвързващи като клетва.
— Аха. — Обърна се към мен. Лицето му беше грейнало от радост. — О, ще желая, и още как — увери ме.
— Кажи ми — помолих отново. Изведнъж бях станал неспокоен, сигурен бях, че и този път ще ме надиграе.
— Името, което мама ми даде, ти го давам сега, за да ме наричаш с него насаме. — Той си пое дъх и отново се извърна към огъня. Отново затвори очи, но усмивката му стана още по-широка. — Любими. Тя ме наричаше само „Любими“.
— Шуте! — възмутих се аз.
Той се разсмя, дълбок и щедър смях на неподправена радост, напълно доволен от себе си.