— Точно така ме наричаше.
— Шуте, говоря сериозно. — Стаята отново бе започнала бавно да се върти около мен. Ако не заспях скоро, щеше да ми призлее.
— Мислиш, че аз не говоря сериозно ли? — Въздъхна театрално. — Е, ако не можеш да ме наричаш Любими, предполагам, че ще трябва да продължиш да ме наричаш Шуте. Защото аз винаги ще съм Шуте срещу твоето Фиц.
— Том Беджърлок.
— Какво?
— Сега съм Том Беджърлок. Така ме знаят сега.
Той помълча малко. След което заяви твърдо:
— Не и аз. Щом настояваш, че и двамата вече трябва да приемем други имена, тогава аз ще те наричам „Любими“. А всеки път, когато те нарека така, можеш да ме наречеш „Шуте“. Отвори очи и завъртя глава към мен. Хвърли ми „влюбена“ усмивка, след което въздъхна престорено. — Лека нощ, Любими. Дълго бяхме разделени.
Капитулирах. Разговорът ставаше безнадежден, щом навлезехме в такива настроения.
— Лека нощ, Шуте.
Затворих очи. И да ми е отговорил нещо, вече спях, когато го е казал.
(обратно)Глава 6 Спокойните години
Родих се копеле. Първите шест години от живота си прекарах в Планинското кралство с майка ми. Нямам ясни спомени от онова време. На шест дядо ми ме отведе в крепостта в Лунно око и ме предаде на чичо ми по бащина линия, Искрен Пророка. Разкритието за моето съществуване бе личният и политически провал, довел до отказа на баща ми от претенции за трона на Пророците и пълното му оттегляне от дворцовия живот. Грижите за мен първоначално бяха възложени на Бърич, Старшия на конюшните в Бъкип. По-късно крал Умен сметна за редно да поиска да му се закълна във вярност и да стана чирак при неговия дворцов убиец. Със смъртта на Умен, поради предателството на най-малкия му син, Славен, верността ми се прехвърли към крал Искрен. Него следвах и на него служих, докато не видях как той вля своя живот и същността си в изваян от камък дракон. Така се появи Искрен като одухотворения Дракон и така Шестте херцогства бяха спасени от опустошенията на разбойниците на Алените кораби от Външните острови, защото Искрен като Дракон поведе древните дракони Праотци, за да прочистят Шестте херцогства от нашествениците. След тази служба на моя крал, наранен телесно и духовно, аз се оттеглих от кралския двор и обществото за петнадесет години. Вярвах, че никога няма да се върна.
През тези години се опитах да напиша история на Шестте херцогства и разказ за собствения си живот. През това време също така се сдобих с различни свитъци и писания на всевъзможни теми и ги проучих. Привидната разпокъсаност на тези мои проучвания всъщност представляваше съсредоточено усилие от моя страна да проследя истината. Мъчех се да открия и да проуча всевъзможните сили, предопределили животът ми да протече точно така. Но колкото повече проучвах и колкото повече доверявах мислите си на хартия, толкова повече истината ми убягваше. Това, което животът ми показа през годините, докато бях отделен от света, беше, че никой човек никога не може да научи една истина в нейната цялост. Всичко, което някога бях вярвал за всички преживени от мен неща и за самия себе си, самото време осветляваше под нов ъгъл. Онова, което ми се беше струвало ясно осветено, се гмурваше в сянката, а подробности, които бях смятал за незначителни, изплуваха на повърхността като особено значими.
Бърич, Старшият на конюшните, човекът, който ме отгледа, веднъж ме предупреди: „Когато режеш късове от истината, за да избегнеш да приличаш на глупак, накрая започваш да приличаш на идиот“. Открих, че това е самата истина, от опит от първа ръка. Но дори и без съзнателно усилие да се режат и махат късове от една история, след години пълно и справедливо описание на дадено събитие човек може да открие, че е бил лъжец. Такива лъжи се случват не преднамерено, а просто по силата на факти, за които не си бил в течение по времето, когато си писал, или поради това, че не си съзнавал важността на привидно незначителни събития. Никой не е доволен да открие такъв недостатък у себе си, но всеки, който твърди, че никога не е изпитвал това, просто трупа една лъжа върху друга.
Моите усилия да напиша история на Шестте херцогства се основаваха на устни описания и на стари ръкописи, до които имах достъп. Още докато поставях писеца върху хартията знаех, че е възможно да повтарям грешката на някой друг. Не бях осъзнал, че опитите ми да опиша собствения си живот може да се окажат подвластни на същия недостатък. Истината, както открих, е дърво, което израства, докато човек натрупва опит. Едно дете вижда жълъда на ежедневния си живот, но един мъж поглежда назад и вижда дъба.
Никой възрастен мъж не може да се върне назад и отново да бъде момче. Но в живота има моменти, когато за малко, можеш да си върнеш усещането, че светът е милостиво място и че самият ти си безсмъртен. Винаги съм вярвал, че това е същината на детството: вярата, че грешките не може да са фатални. Шутът отново върна в мен този стар оптимизъм, а дори и вълкът изглеждаше весел като кутре през дните, докато той беше с нас.