Шутът не се натрапи в живота ни. А и аз не направих някакви подобрения или преподреждания. Просто се присъедини към нас, настрои стария си график спрямо нашия и прие работата ми като своя. Неизменно се размърдваше по-рано от мен. Събуждах се и откривах, че вратата към кабинета и към спалнята ми са отворени, а твърде често отворена се оказваше и външната врата. От леглото си го виждах как седи кръстато като шивач на стола пред писалището ми. Винаги беше измит и вече облечен. Елегантните му дрехи изчезнаха още в онзи първи ден, заменени с прости якета и панталони или с вечерното удобство на домашния халат. В мига, в който се събудех, той го усещаше и обръщаше очи към мен още преди да съм проговорил. Винаги четеше, било свитъците или документите, с които се бях снабдил с толкова усилия, или съставените от самия мен. Някои от тези ръкописи съдържаха провалените ми опити по историята на Шестте херцогства. Други представляваха несвързаните ми усилия да осмисля собствения си живот, като го опиша на хартия. Вдигаше вежда, щом усетеше, че съм се събудил, и след това внимателно прибираше свитъка точно там, откъдето го беше взел. Ако беше решил, можеше да ме остави в неведение за това, че преглежда дневниците ми. Но вместо това той проявяваше уважение, като никога не ме разпитваше за онова, което бе прочел. Интимните ми мисли, които бях доверил на хартия, си оставаха интимни, тайните ми си оставаха запечатани зад устните му.
Той се вмести в живота ми с лекота, запълни място, за което не бях и подозирал, че е свободно. Докато стоя при мен, почти забравих колко ми липсва Хеп, освен че горях от желание да му покажа момчето. Често говорех за него. Понякога Шутът работеше редом с мен в градината или докато поправях каменната ограда и дървения стобор. Когато работата беше за един човек, например да се изкопаят дупки за коловете, той сядаше наблизо и наблюдаваше. Разговорът ни в такива моменти беше простичък, свързан с текущата задача, или пък безгрижното бърборене на двама мъже с общо детство. Всеки път, когато се опитвах да насоча разговора ни към по-сериозни неща, той отклоняваше въпросите ми с бъбренето си. Редувахме се на Малта, защото Шутът се хвалеше, че можела да прескочи какво ли не, и редицата импровизирани препятствия през моравата ми скоро потвърди това. Дребничката кобила сякаш се радваше не по-малко от нас.
След вечеря понякога слизахме до скалите или пък се спускахме на плажовете, щом приливът се отдръпнеше. Привечер ловувахме зайци с вълка и се връщахме вкъщи, за да напалим огън в огнището, повече за весело, отколкото за топлина. Шутът беше донесъл доста бутилки кайсиево бренди, а гласът му беше чудесен, както винаги. Вечер бе неговият ред да пее и да говори, да разказва истории, удивителни, както и смешни. Някои изглеждаха извлечени от собствените му премеждия; други явно бяха фолклор, събран по пътя. Изящните му ръце бяха по-изразителни от куклите, които правеше някога, а подвижното му лице можеше да изобрази всеки типаж от приказките, които разказваше.
Само в късните часове, когато огънят догаряше до жарава и лицето на Шута ставаше повече сянка, отколкото форма, той повеждаше подхванатия от мен разговор натам, накъдето искаше да тръгне. В една от първите вечери, с тих, смекчен от брендито глас, отбеляза:
— Имаш ли си изобщо представа колко трудно ми беше да позволя на Момиче на дракон да ме отнесе и да те оставя? Трябваше да вярвам, че колелетата се движат и че ще живееш. Подложих на най-тежко изпитание вярата в себе си, за да отлетя и да те оставя там.
— Вярата в себе си? — възкликнах с престорена обида. — Не вярваше ли в мен?
Шутът беше проснал постелята на Хеп пред огнището и двамата бяхме изоставили столовете, за да се изтегнем на съмнителния й комфорт. Вълкът, отпуснал муцуна на лапите си, дремеше от лявата ми страна, а отдясно Шутът се беше подпрял на лакти, отпуснал брадичка на ръцете си. Гледаше в огъня и поклащаше вдигнатите си ходила.
Последните пламъци на огъня танцуваха весело в очите му.
— В теб ли? Ами… Ще кажа само, че изпитвах голямо облекчение, че вълкът е до теб.
В това убеждението му не е било неуместно, отбеляза кисело вълкът.
Мислех, че си заспал.
Опитвам се.
Шутът продължи, гласът му беше почти сънен: