Нощни очи простена в съня си. Отпуснах ръка на хълбока му, доволен, че го усещам толкова близо и на допир, и умствено. Той не беше одобрил посещението ми в каменоломната. Не харесваше пътуването ми по пътя на Умението, въпреки че способността ми да съхранявам самосъзнанието си срещу неговия зов на сирена се беше усилила. Още по-недоволен беше, когато настоях, че трябва да се върна и до Каменната градина.
Чу се лек звук — звънването на бутилката в ръба на чашата: Шутът наливаше още бренди. Мълчанието му беше подкана да продължа разказа си.
— Драконите се бяха върнали там, където ги бяхме открили. Лесът постепенно си ги беше взел отново, трева беше израснала високо около тях и диви лози ги бяха обгърнали. Бяха също толкова красиви и също толкова обсебващи, както първия път, когато ги видяхме. И също толкова неподвижни.
Бяха пробили дупки в балдахина от клони и листа, когато се пробудиха от дрямката си и се вдигнаха, за да се сражават за Бък. Връщането им не беше било по-нежно, тъй че слънчевата светлина падаше на снопове, пронизваше тучната зеленина и позлатяваше всяко от блестящите същества. Вървях между тях и както преди усещах призрачния трепет на живота-Осезание вътре в дълбоко заспалите статуи. Намерих рогатия дракон на крал Мъдрост; осмелих се да докосна рамото му с голата си длан. Усетих само фино изваяните люспи, студени и твърди като камъка, от който бяха изсечени. Всички бяха там: драконът глиган, крилатата котка, всички всевъзможни форми, изваяни от Праотците и котериите на Умението.
— Видях и Момичето на дракон. — Усмихнах се на пламъците. — Тя спи добре. Човешката фигура сега е полегнала напред, ръцете й са обгърнали с обич шията на дракона, който все още язди. — Бях се побоял да я докосна; твърде ясно си спомнях все още нейния глад за спомени и как я бях захранил с моите. Може би се боях да си ги върна точно толкова, колкото някога бях готов да й ги дам. Подминах я мълчаливо, но Нощни очи се прокрадна покрай нея, оголил зъби. Вълкът беше разбрал какво всъщност търся.
— Искрен — тихо промълви Шутът, сякаш за да потвърди неизречената ми мисъл.
— Искрен — съгласих се. — Моят крал. — Въздъхнах и отново подхванах разказа си.
Бях го намерил там. Когато видяхме тюркоазената кожа на Искрен, блеснала под пъстрия летен покров, Нощни очи клекна и загърна спретнато предните си лапи с опашката си. Усетих безмълвието на мислите му, щом ме допусна предпазливо до съкровението на ума си. Пристъпих бавно към Искрен дракона, сърцето ми туптеше в гърлото. Там, в тяло, изваяно от Умение и камък, спеше човекът, който бе моят крал. Заради него бях понесъл рани, толкова тежки, че и умът ми, и тялото ми щяха да носят белезите от тях до деня, в който умра. Въпреки това, когато се доближих до неподвижната фигура, усетих, че в очите ми бликват сълзи, и изпитах само копнеж за тъй познатия му глас. „Искрен?“ — промълвих пресипнало. Душата ми се изпъна към него, слово, Осезание и Умение затърсиха моя крал. Не го намерих. Опрях длани в хладното му рамо, притиснах чело в твърдото тяло и се пресегнах отново, безразсъдно. И тогава го усетих, но беше много далечно и бегло зърване на онова, което той бе някога. Все едно да кажеш, че докосваш слънцето, когато си сгушил петънце горска светлина в дланта си. „Искрен, моля те“ — помолих и отново се пресегнах към него с всяка капка от Умението, която имах. Когато се съвзех, бях рухнал на земята до дракона. Нощни очи не беше помръднал от мястото, където бдеше. „Отишъл си е — казах му, безполезно и ненужно. — Искрен си е отишъл“.
И отпуснах глава на коленете си и заплаках от скръб по своя крал така, както не бях направил в деня, в който човешкото му тяло се вля в облика на дракона.
Прекъснах разказа си и отпих глътка от брендито на Шута. Оставих чашата си и видях, че той ме гледа мълчаливо. Беше се приближил, за да може да чува хрипливите ми думи, и светлината от огъня позлатяваше кожата му, но не издаваше какво се крие зад очите му.
— Мисля, че тогава напълно осъзнах, че старият ми живот е станал на пепел. Ако Искрен беше останал под някаква форма, ако все още съществуваше, за да ми откликне в Умението, то тогава, мисля си, някаква част от мен щеше да иска да си остана Фицрицарин Пророка. Но той не беше останал. Краят на моя крал беше и моят край. Когато се изправих и се отдалечих от Каменната градина, знаех, че наистина имам онова, за което бях копнял през всичките онези години: шанса да се самоопределя кой съм и времето, в което да живея собствения си живот, така, както сам избера. И че вече сам ще взимам решенията си.