На третия ден от гостуването на Шута утрото дойде много ярко и много рано. Той се беше събудил преди мен и дори брендито от предната нощ да му се беше отразило, не го издаваше с нищо. Денят вече обещаваше да е горещ, затова беше разпалил кухненския огън съвсем малък, само колкото да стигне, за да кипне котлето с кашата. Излязох навън, пуснах пилците и отведох понито и кобилата на Шута на един открит склон към морето. Понито го пуснах, но Малта оставих вързана. Тя ме погледна с укор, но започна да пасе тучната трева, все едно точно за това беше си мечтала. Постоях малко, загледан към затихналото море. Под ярката утринна светлина приличаше на кован синкав метал. Лекият бриз разроши косата ми. Все едно някой изрече думите на глас и ги повторих:
— Време за промяна.
Променящо време, отекна в отговор мисълта на вълка. Не беше съвсем същото, но почувствах, че сякаш е по-вярно. Протегнах се, разкърших рамене и оставих на лекия вятър да издуха главоболието ми. Разтворих дланите си и ги зяпнах. Бяха длани на селяк, загрубели и мазолести, потъмнели от слънце и пръст. Почесах четината по лицето си: не си бях правил труда да се бръсна от много дни. Дрехите ми бяха чисти и удобни, но също като ръцете ми бяха захабени от ежедневната работа и кърпени освен това. Всичко, което допреди миг ми изглеждаше удобно, изведнъж ми заприлича на камуфлаж, на костюм, надянат, за да ме предпази в мирните години на отдих. Изведнъж закопнях да се откъсна от живота си и да стана ако не Фиц, какъвто бях, то Фиц, какъвто можех да бъда; стига да не бях умрял за света. Прониза ме странен трепет. Изведнъж си спомних за едно лятно утро от детството ми, когато бях гледал как една пеперуда с гърч разкъсва пашкула, за да излети. Дали и тя бе изпитвала същото, все едно полупрозрачният покой, който я беше загръщал и пазил, изведнъж се е оказал твърде тесен, за да го понесе повече?
Поех си дълбоко дъх и го задържах, след това бавно издишах. Очаквах това внезапно обзело ме недоволство да се разсее заедно с дъха, и то почти се разсея. Но не съвсем. Променящо време, беше казал вълкът.
— Тъй. В какво се променяме тогава?
Ти ли? Не знам. Знам само, че се променяш, и понякога това ме плаши. Колкото до мен, промяната е по-проста. Аз остарявам.
Погледнах го.
— Аз също.
Не. Ти не. Ти трупаш години, но не остаряваш така, както остарявам аз. Това е истина и двамата я знаем.
Нямаше смисъл да го отричам.
— Тогава? — предизвиках го, за да прикрия безпокойството си.
Тогава се приближаваме до момент на решение. И трябва да е нещо, което ние ще решим, не нещо, което ще оставим да ни се случи. Мисля, че трябва да разкажеш на Шута за времето, което преживяхме сред Старата кръв. Не защото той ще реши или може да реши вместо нас, а защото и двамата мислим по-добре, когато споделяме мисли с него.
Вълчата мисъл бе подредена грижливо, почти свръхчовешко съждение от онази моя част, която тичаше на четири крака. Изведнъж се смъкнах на колене до него и го прегърнах през врата. Уплашен от нещо, което не смеех да назова, го притиснах силно до себе си, сякаш можех да го притегля в гръдта си и да го задържа там завинаги. Той го изтърпя за миг, после наведе глава и се издърпа от мен. Скочи назад и спря, разтърси се, за да оправи разрошената си козина, след което зарея очи над морската шир, сякаш оглеждаше нов ловен терен. Поех си дъх й проговорих:
— Добре. Ще му разкажа. Довечера.
Той ме погледна през рамо, навел муцуна и изпънал уши напред. Очите му светеха. Старата дяволитост бе затанцувала в тях. Зная, че ще го направиш, малки братко. Не се бой.
След това, напук на вълчата си старост, подскочи изящно, профуча покрай мен и се превърна в сива резка, която се стопи сред трънливите храсти и туфи трева на полегатия склон. Очите ми не можеха да го намерят, толкова хитър беше, но сърцето ми замина с него, както винаги. Сърцето ми, казах си, винаги ще може да го намери, винаги ще намери място, където пак да се докоснем и слеем. Отпратих мисълта след него, но той не й отвърна.
Върнах се при къщата. Събрах яйцата от курника и ги внесох вътре. Шутът ги постави в пепелта до жаравата, докато аз сваря чая. Изнесохме храната навън, в синьото утро, и закусихме, седнали на верандата. Вятърът от морето не стигаше до малката ми долчинка. Листата на дърветата висяха отпуснати. Само кокошките кудкудякаха и ровеха из прашния двор. Не бях усетил колко се е проточило мълчанието ми, докато Шутът не го наруши.