— Приятно е тук — подхвърли той и махна с лъжицата си към околните дървета. — Потокът, гората, крайбрежните скали. Мога да разбера защо го предпочиташ пред Бъкип.
Винаги беше успявал да преобърне мислите ми с главата надолу.
— Не съм сигурен, че го предпочитам — отвърнах предпазливо. — Изобщо не съм мислил да ги сравнявам и след това да избера къде да живея. Първия път, когато прекарах една зима тук, беше, защото ни хвана лоша буря и докато си търсехме подслон, намерихме един стар коларски път. Той ни отведе до една изоставена къщурка — тази — и влязохме. — Свих рамене. — Оттогава просто сме тук.
Той кривна глава към мен.
— Значи от целия широк свят, от който да избереш, изобщо не си избирал. Просто един ден си спрял да скиташ.
— Май да. — За малко щях да затая следващите думи, които дойдоха на устните ми, защото ми се сториха без никаква връзка с темата. — Фордж е малко по-надолу по пътя.
— И това ли те привлече тук?
— Не мисля. Но отидох там, да погледна руините и да си спомня. Сега никой не живее там. Обикновено хората щяха да претършуват руините на такова място. Не и Фордж.
— Твърде много лоши спомени са свързани с него — потвърди Шутът. — Фордж беше само началото, но хората го помнят най-добре и той даде името на последвалото прочистване. Чудя се колко ли хора бяха Претопени3 всичко?
Потръпнах притеснено и станах да прибера празното блюдо на Шута. Макар и след толкова време, все още не обичах да си спомням за онези дни. Алените кораби бяха нападали бреговете ни години наред и грабеха богатствата ни. Но едва когато започнаха да отвличат и хора от нашия народ, се надигнахме с пълна ярост срещу тях. Започнали бяха това зло във Фордж, отвличаха селяци и ги връщаха на близките им като бездушни чудовища. Някога задачата ми беше да проследявам и убивам Претопени; една от многото ми тайни, противни мисии като кралски убиец. Но това беше преди години, казах си. Онзи Фиц вече не съществуваше.
— Отдавна беше това — напомних на Шута. — Вече е свършило и приключило.
— Така казват някои. Други не са съгласни. Някои все още са се вкопчили в омразата си към външноостровитяните и твърдят, че дори драконите, които изпратихме срещу тях, са били прекалено милостиви. Други, разбира се, казват, че трябва да оставим онази война зад гърба си, след като Шестте херцогства и Външните острови винаги са преминавали от война към търговия. На път за насам чух в една кръчма да говорят, че кралица Кетрикен иска да купи мир и търговски съюз с външноостровитяните. Казаха, че ще ожени принц Предан за нарческа от Външните острови, да циментира договорното обвързване, което предлага.
— Нарческа?
Той вдигна вежда.
— Нещо като принцеса, струва ми се. Най-малкото — дъщеря на някой могъщ благородник.
— Аха. Тъй. — Постарах се да не издавам колко ме обезпокои тази новина. — Няма да е за първи път дипломацията да се подсигури по този начин. Помисли си как Кетрикен стана жена на Искрен. Намерението на този брак бе да утвърди съюза ни с Планинското кралство. Но с времето се оказа, че е много повече от това.
— Вярно е — съгласи се Шутът, но неутралният му тон ме накара да се замисля.
Взех купите и ги отнесох вътре да ги измия. Зачудих се как ли се чувства Предан от това, че ще го използват като разменна стока за осигуряването на мир, но бързо изтласках тази мисъл от ума си. Кетрикен щеше да го е възпитала в етиката на планинците, да вярва, че владетелят винаги трябва да е слуга на своя народ. Предан щеше да е… ами, предан, казах си. Несъмнено щеше да го приеме без възражения, както Кетрикен бе приела уговорения й брак с Искрен. Забелязах, че ведрото с вода вече е почти празно. Шутът винаги беше много усърден в миенето и почистването си, използваше три пъти повече вода от всеки, когото съм познавал. Взех ведрата и излязох навън.
— Ще отида за вода.
Той скочи пъргаво от стола си.
— Ще дойда с теб.
Тъй че ме последва надолу по пъстрата сянка на пътеката до потока и вирчето, което бях изкопал и обградил с камъни, за да мога по-лесно да пълня ведрата. Изми си ръцете и пи от студената бистра вода. Когато се изправи, изведнъж се заозърта.
— Къде е Нощни очи?
Изправих се с двете пълни ведра.
— О, той обича да обикаля сам понякога. Той…
Изведнъж ме прониза болка. Пуснах пълните ведра и се стиснах за гърлото, преди да разбера, че мъчението не идва от самия мен. Погледът на Шута срещна моя; златната му кожа беше мъртвешки пребледняла. Мисля, че беше усетил сянка на собствения ми страх. Пресегнах се за Нощни очи, намерих го и затичах.
Тичах, без да следвам пътека през гората, храстите ме дърпаха, опитваха се да спрат стремглавия ми бяг. Газех през тях, без да мисля за дрехите и драскотините. Вълкът не можеше да диша; учестеният дъх на собственото ми тяло бе като подигравка с мъчителното му пъшкане. Мъчех се да не допусна паниката му да се превърне в моя. Извадих ножа си, докато тичах, готов за всякакъв враг, който можеше да го е нападнал. Но когато изригнах от дърветата на сечището близо до вира на бобрите, го видях да подскача сам на брега. Дращеше с едната си лапа в устата си; челюстите му бяха разтворени широко. Половината от една голяма риба лежеше на каменистия бряг до него. Той отстъпваше на кръгове, тръскаше свирепо глава и се мъчеше да извади онова, което го беше задавило.