Нощни очи се беше отдръпнал в някакво далечно кътче на съзнанието си. Оставих го да се сърди там и се съсредоточих само върху онова, което трябваше да направя. На какво мога да оприлича онова, което направих? Тъкане? Зидане? Може би беше по-скоро като закърпване пета на чорап. Усещах, че градя, или по-скоро престроявам онова, което беше отслабнало. Знаех също, че не аз, Фиц, го правя, а по-скоро част от вълчето тяло, и аз повеждах това тяло през познат танц. С моята съсредоточеност то изпълни задачата си по-бързо. Това бе всичко, казах си притеснено, ала съзнавах, че някъде, някой трябва да плати за това ускоряване на работата на тялото.
Когато почувствах, че работата ми е приключила, се оттеглих. Вече не бях „сърце“, но с гордост усещах новата му сила и здравина. И все пак заедно с това осъзнаване внезапно ме жегна страх. Не бях в своето тяло; представа нямах какво е ставало с тялото ми, докато бях в Нощни очи. Представа нямах колко време е изтекло. Пресегнах се към Нощни очи, но той си остана отдалечен от мен.
Направих го само за да ти помогна!
Но той мълчеше. Не можех да различа ясно мислите му, но чувствата му бяха ясни. Беше ми обиден и оскърбен повече от всякога.
Добре тогава, казах му ледено. Щом така искаш. И се оттеглих сърдито.
Поне се опитах да се оттегля. Изведнъж всичко стана много объркващо. Знаех, че трябва да отида някъде, но „някъде“ и „отивам“ като че ли не бяха приложими понятия. Напомняше ми донякъде усещането, когато неподготвен пропаднеш в потопа на Умението. Придошлата река от магия може да разнищи душата на неопитния, да те запокити през пороя на съзнанието, докато не ти остане никакво самосъзнание. Това бе различно, защото не се чувствах разпънат и разнищван, а заклещен във възела на самия себе си, подмятан от течението, без да има къде да хвърля котва, освен в тялото на Нощни очи. Чувах как Шутът ме вика, но това не ми помагаше с нищо, защото чувах гласа му през ушите на Нощни очи.
Виждаш ли? — тъжно простена вълкът. — Виждаш ли какво ни причини? Опитах се да те предупредя, опитах се да те задържа навън.
Мога да го поправя, уверих го в паника. И двамата разбирахме, че не толкова го лъжа, колкото се стремя отчаяно мисълта ми да се окаже вярна.
Отделих се от тялото му. Изоставих сетивата му, отказах допир, зрение и слух, отрекох прахта на езика ми и мириса на тялото ми наблизо. Изтръгнах съзнанието си от неговото, но след това увиснах там, в нищото. Не знаех как да се върна в своето тяло.
И тогава усетих нещо, малко подръпване, по-малко, отколкото ако някои беше издърпал нишка от ризата ми. То се пресегна към мен, пропълзя към мен от истинското ми тяло. Да се вкопча в него бе все едно да уловя слънчев лъч. Отчаяно започнах да се боря да го задържа, после отново се отпуснах в безформеното си „аз“, усетил, че борбата ми само разпръсва онзи смътен зов. Задържах съзнанието си смирено и малко, зачаках като котка, дебнеща до мишата дупка. Подръпването дойде отново, смътно като лунна светлина през листата. Наложих си да остана смирен, наложих си спокойствие и го оставих то да ме намери. Като тънка златна нишка, най-сетне то ме докосна. Проучи ме и когато се увери, че съм аз, ме пое, задърпа ме на пресекулки към себе си. Дърпането беше настойчиво, но не по-силно от косъм. С нищо не можех да му помогна, без да го унищожа. Сигурно съм лежал отпуснат, изтръпнал от страх, че допирът може да се прекъсне, докато то колебливо ме притегляше от вълка към мен самия. Задърпа ме по-бързо, а после изведнъж вече можех да се понеса по собствена воля.
Изведнъж познах рухналото си тяло. Влях се в себе си, ужасен колко студено и вцепенено е станало физическото обиталище на душата ми. Очите ми бяха лепкави и сухи от това, че бяха стояли отворени и немигащи. Отначало не можех да виждам нищо. Нито можех да говоря, защото устата ми беше пресъхнала като щавена кожа. Но дори болката ми беше благословена, защото си беше моя, с усещането как собствената ми плът се свързва с ума ми. Простенах хрипливо от облекчение.
Сбрал шепи, Шутът покапа вода на устните ми, а после — и в гърлото. Зрението ми се върна, отначало замъглено, но достатъчно, за да видя, че отдавна е минало пладне. Бях се задържал извън тялото си часове. След малко вече можех да се надигна и да седна. Моментално се пресегнах за Нощни очи. Все още лежеше проснат до мен. Не спеше. Състоянието му на безсъзнателност бе по-дълбоко от сън. Когато го докоснах, го усетих като малка прашинка съзнание, заровена дълбоко. Усетих отмерения ритъм на пулса му и изпитах огромно удовлетворение. Подбутнах съзнанието му.