Нямах отговор на това. Не можех да съжалявам, че го опазих жив. И все пак…
По-лесно ми беше да заговоря на Шута, отколкото да проследя тази мисъл.
— Ти спаси живота и на двама ни. Аз бях… по някакъв начин бях влязъл в Нощни очи. С Умението, мисля. — Изведнъж озарение прекъсна думите ми. За това ли ми беше говорил Сенч, че Умението би могло да се използва за лекуване? Потръпнах. Бях си го представял като споделяне на сила, но онова, което бях направил… Изтласках го от ума си. — Трябваше да се опитам да го спася. И… наистина му помогнах. Но след това не можех да намеря изхода си от него. Ако не ме беше извлякъл… — Оставих думите си недовършени. Не можех лесно да му обясня от какво ни е спасил. Вече знаех със сигурност, че трябва да му разкажа за годината, която преживяхме сред Старата кръв. — Хайде да се върнем в къщата. Там има елфова кора, за чай. И трябва да си почина, и Нощни очи също.
— И аз — промълви Шутът.
Погледнах го и сякаш чак сега забелязах сивата бледнина на умора, помрачила лицето му, и дълбоките бръчки, прорязали челото му. Прониза ме вина. Неопитен и без ничия помощ, той беше прибягнал до Умението, за да ме върне в собственото ми тяло. Магията не беше в кръвта му така, както беше в моята; не притежаваше наследствена предразположеност към нея. Единственото, което притежаваше, бяха следите от древно Умение на пръстите му, споменът от мимолетния му и случаен допир до напластените с Умение ръце на Искрен. Това, както и смътната връзка, която някога бяхме споделили, бяха единствените му инструменти, когато бе рискувал да ме върне в тялото ми. Нито страхът, нито незнанието го бяха спрели. Не беше съзнавал цялата опасност от това, което върши. Не можех да реша дали това го прави повече или по-малко храбър. А единственото, което бях направил аз, бе да го укоря за това.
Спомних си първия път, когато Искрен бе използвал силата ми, за да укрепи своето Умение. Бях рухнал изцеден. Но Шутът все още стоеше, залиташе от немощ, но стоеше. И не се оплакваше от болката, която сигурно го биеше като с чук и разкъсваше мозъка му като с клещи. Не за първи път се удивих на твърдостта в крехкото му тяло. Трябваше да е усетил погледа ми, защото се обърна и очите му се спряха на мен. Понечих да се усмихна. Отвърна ми с кисела гримаса.
Нощни очи се превъртя по корем и след това бавно се изправи. Треперливо като новородено жребче изкрета до водата и пи. Щом утоли жаждата си, и двамата се почувствахме по-добре. Но краката ми все още трепереха от умора.
— Дълъг ще е пътят ни до къщата — въздъхнах.
Гласът на Шута прозвуча почти обичайно, когато попита в отговор:
— Можеш ли да се справиш?
— С малко помощ. — Вдигнах ръка към него и той се доближи, хвана я и ми помогна да стана. Задържа ръката ми и тръгна до мен, но мисля, че се облягаше на мен повече, отколкото аз на него. Вълкът закрачи бавно след нас. Стиснах зъби и не посегнах към него през онази нишка на Умението, която висеше между нас като сребърна верига. Мога да устоя на изкушението, казах си. Искрен го беше направил. Значи можех и аз.
Шутът наруши изпъстрената от слънцето тишина на леса.
— Отначало си помислих, че имаш пристъп, както се е случвало. Но ти остана да лежиш толкова неподвижно… уплаших се, че умираш. Очите ти бяха отворени и изцъклени. Не можех да намеря пулса ти. Но от време на време тялото ти потръпваше и издишаше. — Помълча. — Не можех да получа никакъв отзвук от теб. Единственото, което можах да измисля, бе да се гмурна след теб.
Думите му ме ужасиха. Не бях сигурен дали искам да знам какво е правело тялото ми, докато бях извън него.
— Може би е било единственият начин да спасиш живота ми.
— И своя — промълви той. — Защото въпреки всичко, което струва това на двама ни, аз трябва да те опазя жив. Ти си клинът, ти си лостът, който трябва да използвам, Фиц. А затова съжалявам повече, отколкото бих могъл да изразя.
Беше обърнал глава към мен. Откритостта на златния му поглед се съчета с връзката между нас, злато и сребро, усукани в едно. Разбрах и отхвърлих истина, която не исках да зная.
Зад нас вълкът крачеше бавно, навел глава.
(обратно)Глава 8 Старата кръв
… И вярвам, че хрътките ще ви стигнат в добро здраве с това писмо. Ако не, то пратете ми моля птица с тази вест, та да мога да ви дам съвет за грижите по тях. Накрая ще ви помоля да предадете най-добрите ми благопожелания на лорд Рицарин Пророка. Уведомете го, заедно с поздравите от мен, че жребчето, което той повери на грижите ми, все още страда от твърде рязкото му отбиване от майка му. По природа е плашливо и подозрително, но се надяваме, че грижливото му гледане и търпението, съчетани с твърда ръка, ще го изцерят от това. Има също така упорита жилка, много неприятна за дресировчика му, но това, вярвам, може да се обясни с наследяването на бащиния му темперамент. Дисциплината би могла да подмени това със сила на духа. Оставам, както винаги, негов най-покорен слуга.