Много от разногласията ни с Ролф бяха на същата основа. В очите му Нощни очи изглеждаше прекалено „очовечен“ и той клатеше укоризнено глава за това колко малко въ̀лче имало в мен. Но в същото време предупреждаваше и двама ни, че сме се заплели прекалено здраво един в друг, толкова, че не можел да намери и едно място, където да усети единия от нас, а не и другия. Може би най-ценното, на което ни научи Ролф, бе как да се отделяме един от друг. Чрез мен той предаваше на Нощни очи необходимостта всеки от нас да разполага с интимни кътчета в ума си по въпроси като любовна връзка или скръб. Аз така и не бях успял да убедя вълка, че необходимостта от такова разделяне съществува. Нощни очи отново се научи по-бързо и по-добре от мен. Когато пожелаеше, можеше напълно да изчезне за сетивата ми. Не ми харесваше усещането, че съм изолиран от него. Чувствах се наполовина цял от това, а понякога и по-малко от половина, но все пак двамата разбирахме колко е разумно и се стараехме да усъвършенстваме способността си в тази област. Но колкото и доволни да бяхме от напредъка си, Ролф оставаше непреклонен, че дори в разделянията си все още между нас остава цялост, толкова основна, че ние дори не можем вече да я осъзнаем. Когато се опитах да отхвърля това като несъществено, той едва не побесня.
— А когато един от вас умре, тогава какво? Смъртта идва за всички ни, не можеш да я излъжеш. Две души не могат дълго да обитават едно тяло, преди едната да го овладее, а другата да се превърне само в сянка. Жестокост е, независимо коя става по-силната. Заради това всички традиции на Старата кръв отбягват това алчно вкопчване в живота. — Ролф ми се намръщи много свирепо. Дали подозираше, че вече съм заобиколил смъртта веднъж с такава измама? Не би могъл, постарах се да се самоубедя, и му отвърнах с невинен поглед.
Той заплашително свъси вежди.
— Когато животът на нещо свърши, значи свършва. Извращение на цялата природа е да се удължава. Но само Старата кръв познава истинската дълбочина на болката, когато две души, които са били съчетани, биват разделени от смъртта. Така трябва да бъде. Трябва да можете да се отделите в себе си, когато дойде това време. — Гледаше ни тежко изпод вежди. Двамата с Нощни очи застинахме при тази мисъл. Дори Ролф усети колко сме отчаяни. Гласът му стана по-груб, но и по-добродушен. — Нашият обичай не е жесток, или поне не толкова жесток, колкото трябва да е. Има начин да се запази споменът за всичко, което е било споделяно. Начин да съхраниш мъдростта на другия и любовта на сърцето на другия.
— Значи един партньор може да продължи да живее в другия? — попитах объркано.
Ролф ме изгледа с презрение.
— Не. Току-що ви казах, ние не правим това. Когато дойде времето ти да умреш, трябва да се отделиш от своя партньор и да умреш, а не да се опитваш да се залепиш като пиявица за живота на другия.
Нощни очи изскимтя тихо. Беше объркан също като мен. Ролф като че ли се примири, че ни предава труден за възприемане възглед, защото замълча и се почеса по брадата.
— Представи си го така. Моята майка отдавна е умряла. Но аз все още мога да си спомня гласа й, когато ми пее приспивна песен, или чувам предупрежденията, които ми дава, щом понеча да направя нещо глупаво. Ясно?
— Ами… да — отстъпих аз. Това беше още един горчив момент между Ролф и мен. Той така и не беше приел, че нямам никакви спомени за майка си, макар да бях прекарал с нея първите шест години от живота си. При хладната ми реакция той присви очи.
— Както могат повечето хора — продължи по-високо, все едно самият звук можеше да ме убеди. — И това е, което можеш да имаш, когато Нощни очи си отиде. Или което той може да запази от теб.
— Спомени — съгласих се тихо и кимнах. Дори обсъждането на смъртта на Нощни очи беше смущаващо.
— Не! — възкликна Ролф. — Не просто спомени. Всеки може да има спомени. Но онова, което един свързан оставя за своя партньор, е по-дълбоко и по-богато от спомените. То е присъствие. Не продължаване на живота в ума на другия, не споделяне на мисли, на решения и на опит. Но — просто е там. Остава. Е, вече го разбирате — увери ме той и въздъхна.