Беше кипнал. Извърнах смутено очи. Твърде близо бях стигнал до тази съдба, за да повярвам, че някой би могъл да я заслужава. Тялото ми беше лежало изстинало в гроба дни наред, докато споделях тялото и живота на Нощни очи. Бях сигурен, че Ролф го подозира, и се зачудих, ако толкова ме презира, защо тогава изобщо беше приел да ме учи. Той сякаш долови повея на мисълта ми, защото каза все така грубо:
— Всеки, който не е научен, може да направи нещо погрешно. Но след като е научен, няма извинение да го повтаря. Никакво.
И закрачи отново по пътеката. Затътрих се след него. Опашката на Нощни очи беше щръкнала. Ролф мърмореше сърдито, докато газеше напред през тревата. — Алчността на Дилейна ги унищожи и двете. Парела си няма живот на кошута. Нито самец, нито малки. Когато умре, просто ще спре, и Дилейна с нея. Дилейна не можа да приеме смъртта като жена, но и живота на кошута не приема. Когато я призоват самци, не дава на Парела да им отвърне. Сигурно си мисли, че е вярна на съпруга си или някоя подобна глупост. Когато Парела умре, и Дилейна с нея, какво ще са спечелили всяка от тях, освен няколко години съществуване, което никоя от двете не може да нарече пълно?
Не можех да споря с него. Видяното преди малко беше толкова грешно и неестествено, че мравки още пълзяха по гърба ми.
— Да. — Струваше ми усилие да призная това пред Шута. — И все пак се чудех дали някой друг, освен тях двете разбира решението, което са взели. Дали все пак не са го чувствали за редно, независимо как изглежда на нас.
Прекъснах за малко разказа си. Историята на онези двете винаги ме разстройваше. Ако Бърич не беше успял да ме измъкне от тялото на вълка и да ме върне в собственото ми тяло, щяхме ли да станем като тях? Ако Шутът днес не беше край мен, щяхме ли сега двамата с Нощни очи да обитаваме в едно тяло? Не изказах мисълта си на глас. Знаех, че Шутът вече трябва сам да е направил този скок. Окашлях се.
— Ролф ни научи на много неща през тази година, но докато учехме техниките на общата ни магия, двамата с Нощни очи се въздържахме да приемем всички обичаи на хората от Старата кръв. Чувствах, че имаме право на тайните, които учехме, просто по силата на това, което представлявахме, но не се чувствах задължен да приема правилата, които Ролф се опитваше да ни натрапи. Може би щеше да е по-разумно да се преструвам, но ми беше омръзнало до смърт от преструвки и от пластовете лъжи, които трябваше да се изтъкат, за да се поддържа заблудата. Така че странях от техния свят и Нощни очи прие да е с мен в това отчуждение. Тъй че наблюдавахме общността им, но изобщо не посветихме изцяло живота си на народа от Старата кръв.
— И Нощни очи странеше от тях? — Въпросът на Шута прозвуча добронамерено. Постарах се да не мисля дали в него няма скрит упрек, подпитване да не би аз да съм този, който го е накарал да страни поради свои егоистични причини.
— Той изпитваше същото като мен. Познаването на магията, която беше в кръвта ни: това бе нещо, което ни дължаха. А когато Ролф ни го развяваше като награда, която щяла да ни се даде, след като приемем игото на техните правила… е, това си беше форма на изключване, приятелю. — Погледнах сивия вълк, свит в постелята ми. Спеше дълбоко, заплащаше цената за намесата ми в тялото му.
— Никой ли не ти подаде просто приятелска ръка там?
Въпросът на Шута ме върна към разказа. Помислих.
— Холи се опитваше. Мисля, че ме съжаляваше. Беше свенлива и затворена в себе си по характер; нещо, което бе присъщо и за двама ни. Лапавица и соколицата му си имаха гнездо в едно голямо дърво на склона над къщата на Ролф и Холи често прекарваше часове наред на плетената платформа малко под гнездото. Изобщо не беше разговорлива, но показваше малки прояви на доброта, включително един подарък, постеля от птичи пера, страничен продукт от ловните подвизи на Лапавица.
Усмихнах се на себе си.
— И ме научи също така на много умения в живота в усамотение, неща, които така и не бях научил, докато живеех в замъка Бъкип. Истинско удоволствие има в това да си приготвиш постеля от листа, а ме научи и да готвя други неща, освен яхниите и кашите на Бърич. Когато пристигнах там, бях опърпан и дрипав. Тя поиска да извадя всичките си дрехи не за да ги закърпи, а да ме научи как да се грижа сам за тях. Седях край огнището й и се учех да кърпя чорапи, без да ми убиват после, как да обръщам пешовете и ръкавите, преди да са се протрили безнадеждно… — Поклатих глава и се усмихнах на спомените си.