— От елфовата кора е — каза той тихо.
— Да, от елфовата кора — съгласих се, но не можех да се самоубедя, че безнадеждността, която ме беше обзела, е само от отварата. Дали отчасти поне не произтичаше от безсмислието на собствения ми живот?
Шутът стана и закрачи нервно из стаята. Отиде два пъти от вратата до огнището и до прозореца, после свърна към долапа. Донесе брендито и две чаши. Стори ми се нелоша идея. Загледах го, докато ги пълнеше.
Пихме до късно през нощта. Шутът поде разговора. Мисля, че се опитваше да е забавен и да оправи настроението ми, но собственият му дух беше точно толкова унил, колкото и моят. От вицове за търговците на Бинград се прехвърли на някаква страховита история за морски влечуги, които се увивали в пашкули и излитали от тях като дракони. Когато настоях да разбера защо изобщо не съм виждал от тези дракони, той поклати глава.
— Закърнели са — каза тъжно. — Появяват се в късна пролет, слаби и хилави, като котенца, родени преждевременно. Може тепърва да израстат до истинското си величие, но засега горките същества се чувстват засрамени от крехкостта си. Не могат дори да си ловят храна. — Добре помня виновния му ококорен поглед. Златните му очи се впиха в мен. — Възможно ли е вината да е моя? — попита той тихо. — Дали не се обвързах с погрешния човек? — После отново напълни чашата си и я изпи до дъно, с решителност, която ми напомни за някой от мрачните изблици на Бърич.
Не помня кога съм си легнал, но помня, че лежах в леглото си, преметнал ръка през спящия вълк, и гледах сънено Шута. Беше извадил някакъв смешен малък инструмент, само с три струни. Седеше пред огъня и подрънкваше, извличаше фалшиви ноти и ги заглаждаше с думите на тъжна песен, на език, който не бях чувал никога. Опрях пръсти на китката си. Така можех да го усещам в тъмното. Той не се обърна да ме погледне, но нишката на разбиране се изпъна помежду ни. Гласът му стана сякаш по-верен и разбрах, че пее песента на изгнаник, закопнял за родния край.
(обратно)Глава 9 Съжаленията на мъртвия
За Умението често се казва, че е наследствената магия на рода на Пророците, и със сигурност тя като че ли тече най-предсказуемо в тези кръвни линии. Известно е обаче, че Умението е съществувало като латентен талант почти навсякъде в Шестте херцогства. В по-ранни времена било обичайно Магистърът на Умението, който служел на монарха Пророк в Бъкип, периодично да издирва младежи, които показват потенциал за Умението. Довеждали ги в Бъкип, обучавали ги в Умението, ако покажат силен талант, и ги окуражавали да създават котерии: взаимно избрали се групи от по шестима, които подпомагали според нуждите управляващия монарх. Макар информацията за тези котерии да е много оскъдна, почти все едно, че ръкописите, свързани с тях, са били унищожавани преднамерено, устната традиция показва, че рядко по едно и също време са съществували повече от две или три котерии и че силните практикуващи Умението винаги са били рядкост. Процедурата, по която Магистрите на Умението издирвали деца с латентен талант, е изгубена във времето. Крал Изобилие, бащата на крал Умен, прекратил практиката да се градят котерии, може би поради убеждението, че ограничаването на знанието за Умението за употреба изключително от принцове и принцеси ще увеличи могъществото на тези, които го притежават. И станало така, че когато при управлението на крал Умен на бреговете на Шестте херцогства дошла войната, нямало котерии, които да се притекат на помощ на управляващия Пророк в защита на кралството.
Събудих се през нощта, стреснат. Малта. Оставил бях кобилата на Шута вързана на склона. Понито щеше да е влязло и вероятно дори да се е настанило вече в обора, но кобилата бях оставил навън, през целия ден без вода.
Можех да направя само едно. Станах безшумно и излязох от къщата, без да затварям вратата, за да не се тръшне и да събуди Шута. Дори вълка оставих да спи и тръгнах сам в тъмното. Спрях за малко при обора. Както подозирах, понито се беше прибрало. Докоснах го леко с Осезанието. Спеше.
Заизкачвах се по склона към мястото, където бях вързал кобилата, доволен, че поне не вървях в истинската тъмница на някоя зимна нощ. Звездите и пълната луна изглеждаха много близо. Все пак ме водеше повече познаването на пътеката, отколкото очите. Когато стигнах при Малта, тя ми изцвили укорително. Развързах я и я поведох надолу. Когато потокът пресече пътеката по пътя си към морето, спрях и я оставих да пие.
Беше красива лятна нощ. Времето беше меко. Жуженето на нощни насекоми изпълваше въздуха, придружено от звука на лочещата вода кобила. Оставих погледа си да се зарее и се изпълних с нощта. Тъмнината отнемаше цветовете на тревата и дърветата, но суровите им черни и сиви оттенъци по някакъв начин правеха пейзажа още по-сложен. Влагата в по-прохладния въздух пробуждаше всички летни миризми, задрямали през деня. Отворих уста и вдишах дълбоко, за да вкуся нощта още по-пълно. Отдадох се на сетивата си, изоставих човешките си грижи, поех този момент на „сега“ и го оставих да се разпростре вечно около мен. Осезанието ми се разгърна и се слях с нощното великолепие.