— Не моите предсказания бяха мъгляви, а твоето разбиране за тях. Когато пристигнах, те предупредих, че съм се върнал в живота ти, защото съм длъжен, не защото го искам. Не че не исках да те видя отново. Искам да кажа, че ако можех да те пощадя по някакъв начин от всичко, което трябва да направим, бих го сторил.
— И какво точно е това, което трябва да направим?
— Точно? — попита той, вдигнал вежда.
— Точно. И изрично — предизвиках го.
— О. Ами, добре. Точно и изрично какво трябва да направим. Трябва да спасим света, аз и ти. Отново. — Отпусна се назад, столът му се люшна. Русите му вежди подскочиха нагоре, щом ококори очи към мен.
Скрих лице в шепите си. Но той се хилеше като луд и не можах да сдържа усмивката си.
— Отново ли? Не помня да сме го направили първия път.
— Разбира се, че го направихме. Ти си жив, нали? И има наследник на трона на Пророците. Следователно променихме изцяло хода на времето. В коловоза на съдбата ти беше камък, скъпи ми Фиц. И ти измести скърцащото колело от коловоза му на нова диря. Сега, разбира се, трябва да се погрижим да си остане там. Това може да се окаже най-трудната част от всичко.
— И какво, по-точно и по-изрично, трябва да направим ние, за да го гарантираме? — Знаех, че думите му са уловка, но не можах да устоя да не задам въпроса.
— Много е просто. — Наслаждаваше се на напрежението ми. — Много просто, наистина. — Разбърка яйцата в чинията си, лапна една лъжица, задъвка. Погледна ме и усмивката му повехна. Гласът му стана сериозен. — Аз трябва да се погрижа да оцелееш. Отново. А ти трябва да се погрижиш наследникът на Пророците да наследи трона.
— И мисълта за моето оцеляване те натъжава? — попитах объркано.
— О, не. Това — никога. Но мисълта за това, през което трябва да преминеш, за да оцелееш, ме изпълва с предчувствие.
Избутах чинията си настрана — апетитът ми изведнъж беше изчезнал.
— Все още не те разбирам — казах раздразнено.
— О, разбираш — възрази той неумолимо. — Твърдиш, че не разбираш, защото така е по-лесно и за двама ни. Но този път, приятелю, ще ти го поднеса студено. Помисли си за последния път, когато бяхме заедно. Нямаше ли моменти, когато смъртта щеше да е по-лесна и по-безболезнена от живота?
Думите ми бяха като ледени късчета в корема ми, но ако не друго, поне съм упорит.
— Имаше. Но това кога ли не е истина?
Имаше наистина много редки моменти в живота ми, когато съм успявал да стъписам Шута така, че да онемее. Този беше един от тях. Той ме зяпна, странните му очи се разширяваха и разширяваха. После широка усмивка огря лицето му. Той скочи на крака толкова рязко, че едва не събори стола си, хвърли се напред и ме сграбчи в буйна прегръдка. Пое си дълбоко дъх, сякаш нещо свито в душата му се беше отприщило изведнъж.
— Разбира се, че е истина — прошепна в ухото ми. А след това, с вик, който едва не ме оглуши, повтори: — Разбира се, че е!
Преди да съм успял да се изтръгна от задушаващата му прегръдка, той се отскубна от мен. Завъртя се из стаята, при което простите му дрехи станаха шутовски пъстри, а после скочи леко на масата. Разпери широко ръце, все едно отново играеше за целия двор на крал Умен, а не за публика от един зрител.
— Смъртта винаги е по-безболезнена и по-лека от живота! Ти казваш истината. И все пак не избираме смъртта ден след ден. Защото в крайна сметка смъртта не е обратното на живота, а е обратното на избора. Смъртта е онова, което получаваш, след като не са ти останали никакви избори. Прав ли съм?
Колкото и заразително да беше шантавото му настроение, все пак успях да поклатя скептично глава.
— Представа нямам дали си прав, или грешиш.
— Тогава го приеми на честна дума. Прав съм. Защото не съм ли аз Белият ясновидец? И не си ли ти моят Катализатор, който идва, за да промени хода на цялото време? Погледни себе си. Не героя, не. Променящия. Онзи, който със самото си съществуване дава възможност на други да бъдат герои. Ах, Фиц, Фиц, ние сме тези, които сме и които винаги трябва да бъдем. И когато съм обезкуражен, когато съм обезсърчен толкова, че да си кажа: „Но защо да не мога да го оставя тук, да си намери колкото мир може?“, тогава, о, чудо на чудесата, ти проговаряш с гласа на Катализатора и променяш възприятието ми за всичко, което правя. И ми даваш възможност отново да съм онова, което трябва да съм. Белият ясновидец.
Седях и го гледах зяпнал. Въпреки усилията ми устата ми се изкриви в усмивка.
— Мислех, че дадох на други възможност да станат герои. Не пророци.
— О, стига вече. — Той скочи леко на пода. — Някои от нас трябва да са и двете, боя се. — Отърси се от въодушевлението, което го беше обзело, и изпъна кожения си елек. — Така. Да се върнем на първоначалния ми въпрос. Какви са задачите ни за днес? Мой ред е да ти дам отговора. Първата ни задача днес е да не мислим за утре.