И все пак преди години бях направил точно това, а ето докъде ме беше довело. Живот в мир и самодостатъчност, живот, от който уж трябваше да съм доволен; но ето, че седях тук.
Малко по-късно Шутът се присъедини към мен. Нощни очи също дойде по петите му и се изтегна в краката ми с мъченическа въздишка.
— Гладът за Умението ли? — попита ме Шутът с кротко съчувствие.
— Не — отвърнах почти със смях. Гладът, който той неволно беше пробудил предния ден у мен, беше временно потиснат от елфовата кора. Можех да копнея за Умението, но точно сега умът ми бе затъпен за тази способност.
— Сложих вечерята да се вари на тих огън, та жегата да не ни изгони от къщата. Имаме много време. — Помълча, после попита предпазливо: — А след като напуснахте народа на Старата кръв, къде отидохте?
Въздъхнах. Вълкът беше прав. Говоренето на Шута наистина ми помагаше да мисля. Но може би ме караше да се замислям твърде много. Взрях се назад през годините и засъбирах нишките на разказа си.
— Навсякъде. След като си тръгнахме оттам, нямахме никаква цел и посока. Така че се скитахме. — Загледах се над водата. — Скитахме цели четири години, през всичките Шест херцогства. Видях Тилт зиме, когато снегът е едва педя дълбок, но студът сякаш се е просмукал до самите кости на земята. Прекосих целия Фароу, за да стигна до Рипон, а след това продължих до крайбрежието. Понякога се наемах на работа като ратай и изкарвах хляба ни, а понякога ловувахме като вълци и ядяхме сочно месо.
Шутът ме слушаше, златните му очи гледаха унесено, бе потопен в разказа ми. И да ме преценяваше, лицето му не го издаваше с нищо.
— Когато стигнахме до брега, взехме кораб на север, макар Нощни очи да не се зарадва много. Посетихме херцогство Беарния в средата на зимата.
— Беарния? — Той помисли. — Веднъж те бяха обещали на лейди Бързина от херцогство Беарния. — Въпросът се изписа на лицето му, но го нямаше в тона.
— Не беше по мое желание, ако си спомняш. Не отидох там, за да търся Бързина. Но зърнах лейди Вяра, херцогинята на Беарния, яздеше по улиците към замъка Рипълкип. Тя не ме видя, а и да беше, сигурен съм, че нямаше да познае в онзи дрипав скитник лорд Фицрицарин. Чух, че Бързина се омъжила, по любов, както и за имоти, и сега е владетелката на Ледените кули близо до Ледоград.
— Радвам се за нея — каза мрачно Шутът.
— И аз. Никога не съм я обичал, но се възхищавах на духа й и я харесвах доста. Радвам се за щастливата й съдба.
— А после?
— После отидох до Близките острови. Оттам ми се искаше да предприема дългото прехвърляне до Външните острови, да видя с очите си земята на народа, който ни беше нападал и причинявал нещастия толкова дълго, но вълкът отказа дори да обсъждаме такова дълго пътуване по море. Така че се върнахме на континента и тръгнахме на юг. Пътувахме предимно пеша, но взехме кораб покрай Бъкип и не се отбихме там. Пътувахме покрай брега на Рипон и Шоукс и по-натам, отвъд Шестте херцогства. Халкида не ми хареса. Взех кораб, само за да се махна оттам.
— И докъде стигна? — подкани ме Шутът, щом замълчах.
Усетих как устните ми се кривнаха в усмивка, когато се похвалих:
— Чак до Бинград.
— Наистина? — Интересът му се усили. — И какво мислиш за него?
— Оживен. Процъфтяващ. Напомни ми за Трейдфорд. Елегантно облечените хора и техните красиви къщи, със стъкла на всеки прозорец. Там продават книги на улични сергии, а на една улица на пазара им всеки дюкян си имаше своите чародейства. Не бих могъл да ти опиша каква магия беше, но възбуждаше сетивата ми, замайваше ме като много силен парфюм… — Тръснах глава. — Чувствах се като изостанал чужденец, а те несъмнено мислеха същото за мен, в грубите ми дрехи и с вълк до мен. И все пак, въпреки всички чудесии, които видях, градът не можеше да се сравни с легендата. Какво казвахме? Че ако човек може да си представи нещо, ще го намери за продан в Бинград. Е, там видях много неща, които надхвърляха въображението ми, но това не значи, че бяха неща, които бих искал да си купя. Видях и много грозни неща също. Роби, които слизаха от кораб, с гангренясали рани на глезените от прангите. Видяхме и един от говорещите им кораби. Винаги съм си мислел за тях, че са само приказка. — Помълчах, замислен как да му опиша онова, което двамата с Нощни очи доловихме за тази мрачна магия. — Не беше магия, от чиято близост бих се чувствал приятно — отроних накрая.
Самото многолюдие беше потиснало вълка и той се зарадва, че ще си тръгнем. След пребиваването си там се чувствах някак по-дребен. Оцених наново пустошта и изолацията на брега на Бък и военната суровост на Бъкип. Някога бях смятал Бъкип за ядрото на цялата цивилизация, но в Бинград говореха за нас като за груби варвари. Коментарите, които дочувах, жилеха, но не можех да ги отрека. Напуснах Бинград унизен, решен да разширя образованието си и по-добре да проумея истинските мащаби на широкия свят. Поклатих глава при този спомен. Бях ли изпълнил това решение?