— Да — признах най-сетне. — Потърсих ги. Странно е, че трябваше да ме запиташ точно сега, защото точно когато прехвърлихме Халкида, изведнъж ме обзе копнеж да ги видя.
Една вечер, докато лагерувахме далече встрани от пътя, заспах и усетих, че ме завладява властен сън. Образите стигнаха до мен може би защото в някое кътче на сърцето си Моли все още таеше място за мен. Но не я сънувах така, както любовник сънува любимата си. Мисля, че сънувах себе си, мъничък и трескав, и смъртно болен. Беше черен сън, повече усещания, отколкото образи. Лежах свит плътно до гърдите на Бърич и присъствието и миризмата му бяха единствената утеха в страданието ми. След това нечии непоносимо студени ръце докоснаха пламналата ми от треска кожа. Опитаха се да ме отдръпнат от Бърич, но аз се сгърчих, проплаках и се вкопчих в него. Силната му ръка ме прегърна здраво.
— Остави я на мира — заповяда той хрипливо.
Чух гласа на Моли — отдалече, разтреперан и изкривен.
— Бърич, ти си болен като нея. Не можеш да се грижиш за нея. Нека да я взема, докато си починеш.
— Не. Остави я до мен. Погрижи се за Риц и за себе си.
— Синът ти е добре. Никой от двама ни не е болен. Само ти и Копривка. Дай ми я, Бърич.
— Не — простена той. Беше ме прегърнал покровителствено. — Така започна кръвната чума, когато бях момче. Уби всички, които обичах. Моли. Няма да понеса, ако ми я отнемеш и тя умре. Моля те. Остави я до мен.
— За да умрете и двамата ли? — Гласът й прозвуча пронизително.
Неговият беше изпълнен с ужасно примирение.
— Трябва да сме един до друг. Смъртта е студена, когато те намери сам. Ще я държа до последно.
Не разсъждаваше разумно и усетих както гнева на Моли към него, така и страха й за него. Донесе му вода и аз се размърдах, когато го надигна, за да му даде да пие. Опитах се да отпия от чашата, която поднесе към устата ми, но устните ми бяха напукани и подути, главата ме болеше непоносимо, а светлината бе прекалено ярка. Когато я избутах, водата плисна на гърдите ми леденостудена. Изпищях и се разплаках.
— Копривке, Копривке, тихо — замоли ме тя, но ръцете й бяха студени. Нищо не исках от майка си точно в този момент и усетих ехото на ревността на Копривка, че друго дете се домогва до трона в скута на Моли. Вкопчих се в ризата на Бърич, а той отново ме притисна до себе си и ми затананика нещо с дълбокия си глас. Притиснах лицето си в него, за да не може светлината да докосва очите ми, и се опитах да заспя.
Опитах се да заспя толкова отчаяно, че усилието ме изхвърли от съня. Отворих очи от хрипливия дъх, който влизаше и излизаше от дробовете ми. Бях плувнал в пот, но не можех да забравя колко стегната беше горещата ми суха кожа в съня-Умение. Бях се загърнал плътно с наметалото си, когато бях легнал да спя; сега се измъкнах от теснотията му. Бяхме легнали да спим край брега на един поток; дотътрих се до него и пих до безкрай. Когато вдигнах лице от водата, видях, че вълкът е клекнал до мен и ме гледа.
— Той вече знаеше, че трябва да отида при тях — казах на Шута. — Тръгнахме веднага.
— И знаеше къде да отидеш, за да ги намериш?
Поклатих глава.
— Не. Не знаех нищо, освен че когато са напуснали Бъкип, отначало са се заселили край едно градче, Кейплин Бийч. И знаех, ами… „усещането“ за мястото, където живееха тогава. Тръгнахме без нищо повече от това.
— След годините скитане ми беше някак странно, че имаме крайна цел и особено, че бързаме към нея — продължих. — Не мислех за това, което правехме, нито колко глупаво е то. Част от мен признаваше, че е безсмислено. Бяхме прекалено далече. Изобщо нямаше да стигна там навреме. Докато стигнех, те или щяха да са умрели, или да са оздравели. Но след като бяхме започнали това пътуване, не можех да се отклоня от него. След толкова години бягане от всеки, който можеше да ме познае, изведнъж се оказа, че съм готов отново да се гмурна в живота им! Отказах изобщо да разсъждавам за това. Просто отивах при тях.
Шутът кимна съчувствено. Боях се, че се досеща за много повече неща от това, което бях готов да споделя.
След години упорит отказ да се поддам на изкушенията на Умението отново се бях потопил в него. Пристрастеността ме стисна здраво в хватката си и този път, вместо да се съпротивлявам, я прегърнах. Беше смущаващо да се върне при мен с такава сила. Но не я отхвърлих. Въпреки заслепяващите главоболия, които все още ме спохождаха след опитите ми, се пресягах към Моли и Бърич почти всяка вечер. Резултатите не бяха окуражителни. Нищо не би могло да се сравни с главоломния устрем на два срещащи се обучени в Умението ума. Но зрението-Умение е съвсем друга работа. Никога не бях обучаван в това приложение на Умението. Разполагах само със знанието, което бях придобил пипнешком. Баща ми беше изключил Бърич за Умението, за да не го използва някой от приятелите му срещу него. Моли не притежаваше дарба за него, доколкото знаех. Във виждането им с Умение не можеше да се получи истинска връзка на умове, а само обезсърчаващото чувство, че ги наблюдавам, а не мога да ги накарам те да ме усетят. Скоро открих, че дори и това не мога да постигна достатъчно добре. Неупотребявани от толкова време, способностите ми бяха хванали ръжда. Дори само едно кратко усилие ме оставяше изтощен и изнемощял от болка и въпреки това не можех да устоя на изкушението да опитвам. Домогвах се до тези кратки връзки и ги претърсвах за информация. Поглед към хълмовете зад дома им, мирисът на морето, овците с черни муцуни на паша на далечен склон — ценях и най-малката гледка на заобикалящото ги и се надявах, че ще е достатъчно, за да ме заведе до тях. Не можех да контролирам зрението си.