Често се улавях, че гледам най-ежедневни неща от домашната работа, пълното с пране корито, чакащо да го изплакнат и да го окачат да съхне, билки, накачени да се изсушат, пчелни кошери. Мимолетни зървания на бебешко личице, което Моли наричаше Риц, лице, отразило чертите на Бърич, което едновременно ме жегваше с ревност и ме изпълваше с почуда.
Най-сетне намерих Кейплин Бийч. Беше си село. Намерих изоставената къща, където се беше родила дъщеря ми. Сега там живееха други хора; нито един разпознаваем за очите ми белег не беше останал, но вълчият нюх беше по-остър. Моли и Бърич отдавна си бяха заминали, а не знаех къде. Не посмях да задам преки въпроси в селото, защото не исках да известят Бърич или Моли, че някой ги е търсил. Пътуването ми продължи месеци. Във всяко село, през което минех, виждах нови гробове. Каквато и болест да беше имало, беше се разпространила нашироко и бе отнесла мнозина. В нито едно от виденията си не бях зърнал Копривка; беше ли я отнесла и нея? Обикалях в широк кръг около Кейплин Бийч, спирах в ханове и пивници. Правех се на възглупав пътник, обсебен от пчеларството и претендиращ да знае всичко по темата. Подхващах спорове, та другите да ме поправят и да говорят за пчелари, които са познавали. Но всичките ми усилия да чуя и най-малкия слух за Моли си оставаха безплодни, докато един късен следобед не излязох на билото на някакъв хълм по един тесен път и изведнъж не разпознах малката дъбова горичка.
Целият ми кураж се изпари. Отбих от пътя и тръгнах дебнешком през гористите хълмове. Вълкът вървеше с мен, без да задава въпроси, дори не позволяваше на мислите си да се месят в моите, докато се промъквах към стария си живот. Привечер се озовахме на един склон с изглед към къщата им. Спретнат и явно процъфтяващ имот, с кокошки, щъкащи в страничния двор, и три сламени кошера в ливадата зад него. Имаше и добре поддържана зеленчукова градина. Зад къщата имаше конюшня, явно нова постройка, и няколко стобора от обелени дървета. Подуших миризма на коне. Бърич се беше справил добре. Седях в тъмното и наблюдавах единствения прозорец, как сияеше с жълтата светлина на свещта, а после примига и потъмня. Онази нощ вълкът ловува сам, а аз стоях буден и гледах. Нито можех да се приближа, нито да си отида. Бях запленен на мястото си, лист на ръба на въртопа на живота им. Изведнъж разбрах всички легенди за призраци, обречени вечно да витаят около някое място. Колкото и далече да се скитах, някаква част от мен щеше завинаги да си остане пленена тук.
На зазоряване Бърич се появи на вратата на къщата. Куцането му беше по-силно, отколкото го помнех, белият кичур в косата му — по-бял. Той вдигна лице към изгряващия ден и за един кратък вълчи миг се уплаших, че ще ме подуши. Но той само отиде до кладенеца и извади ведро вода. Внесе го вътре, после се върна да хвърли зърна на пилците. Димът от разбудения огън се заиздига от комина. Тъй. Моли също беше станала и се бе разшетала. Бърич се запъти към конюшнята. Знаех какво ще прави: щеше да нагледа всяко животно и после да излезе навън. Точно така направи. После започна да носи ведро след ведро в конюшнята.
Думите ме задавиха. След това се засмях. Очите ми бяха плувнали в сълзи, но не им обърнах внимание.
— Кълна ти се, Шуте, точно тогава бях най-близо до това да сляза долу при него. Струваше ми се най-неестественото, което съм правил някога — да гледам Бърич отстрани и да не се хвана на работа с него.
Шутът кимна, смълчан и замислен до мен.
— А после той изведе един дорест жребец. Изумих се. „Най-доброто на Бъкип“, крещеше всяка извивка на тялото му. Духът му се виждаше в извитата шия, в силата в мишците и задницата. Гърдите ми се издуха от възхита само заради това, че виждам такъв кон, и това, че беше на Бърич, ме изпълни с радост. Той пусна коня да обикаля на воля из заграждението, донесе още вода и я наля в дървеното корито.