Шутът стисна силно ръката ми.
— С никого не съм говорил за това. Нито ще говоря. — Вдиша дълбоко. — Така. После дойде тук, за да уседнеш в мир. Това ли всъщност е краят на историята ти?
Това беше. От последния път, в който се бях сбогувал с Шута, бях прекарал дните си в бягане и криене. Тази къщурка беше егоистичното ми бягство от света. Казах му го.
— Съмнявам се, че Хеп би го приел по този начин — каза той кротко. — А повечето хора биха решили, че да спасят света веднъж в живота си е достатъчна заслуга, и не биха и помислили да направят повече от това. Но все пак, след като сърцето ти, изглежда, е настроено за това, ще направя всичко, което мога, за да те повлека отново през него. — И ми смигна подканящо.
Засмях се, но с усилие.
— Нямам нужда да бъда герой, Шуте. Бих се задоволил с чувството, че това, което съм правил всеки ден, е имало значение за някой друг, освен мен.
Той ме изгледа мрачно. После сви рамене.
— Какво пък, това е лесно. След като Хеп бъде уреден за чирачество, ела ме потърси в Бъкип. Ще бъдеш важна фигура, обещавам ти.
— Или мъртъв, ако ме познаят. Не си ли чувал каква неприязън се шири срещу Осезаващите напоследък?
— Не. Не съм. Но не ме изненадва, ни най-малко. Но да те познаят? Спомена ми за това притеснение по-рано, но в друга светлина. Бях принуден да се съглася със Славея. Мисля, че малцина биха ти обърнали внимание. Твърде малко приличаш на Фицрицарин Пророка отпреди петнайсет години. Лицето ти има чертите на родословието на Пророците, ако човек знае как да ги търси, но кралският двор е място на кръвни връзки. Много благородници носят по някоя черта от същото това наследство. Кой случаен зрител би могъл да те сравни с тях, избледнял портрет в сумрачна зала? Ти си единственият възрастен мъж от родословието, който все още е жив. Умен си отиде преди много години, баща ти се оттегли във Върбовите лесове, преди да го убият, а Искрен се беше състарил преждевременно. Аз зная кой си и затова виждам приликата. Не мисля, че си в опасност заради случайния поглед на някой придворен в Бъкип. — Помълча, след това ме попита искрено: — Е? Ще те видя ли в Бъкип, преди да захвърчат снежинките?
— Може би — отвърнах предпазливо. Съмнявах се, но бях достатъчно благоразумен да си хабя дъха в спорове с Шута.
— Ще те видя — заяви той твърдо. И ме плесна по рамото. — Хайде да се връщаме. Вечерята трябва да е готова. А и искам да си довърша дърворезбата.
(обратно)Глава 10 Меч и призив
Навярно всяко кралство има своите сказания за таен и могъщ закрилник, който ще се вдигне, за да защити земите в ден на превелика нужда, ако заплахата е твърде сериозна. Във Външните острови говорят за Айсфир, същество, което обитава дълбоко в недрата на ледник, който загръща сърцевината на остров Айлвиал. Хората се кълнат, че когато земетресения разтърсват островната им родина, то е защото Айсфир се върти неспокойно в сънищата си дълбоко в окованото си от леда леговище. Легендите на Шестте херцогства винаги упоменават за Праотците, древна и могъща раса, които обитавали някъде отвъд Планинското кралство и били наши съюзници в стари времена. Само един толкова отчаян крал като претендентът Искрен Пророка придал на тези легенди не само достоверност, но и достатъчно значимост, за да остави наследството си на грижите на боледуващия си баща и на чуждестранна кралица, докато той потърси помощта на Праотците. Може би тъкмо тази отчаяна вяра му е дала силата не само да пробуди изваяните от Праотците каменни дракони и да ги вдигне на помощ на Шестте херцогства, но и да извае за себе си драконово тяло и да поведе драконите в защита на страната си.
През следващите дни Шутът старателно отбягваше всякакви сериозни теми и задачи. Боя се, че последвах примера му. Това, че му бях разказал за спокойните си години, като че ли поуспокои старите призраци. Трябваше уж да съм доволен, че се потапям отново в старите си ежедневни занимания, но вместо това почна да ме тормози друг вид неспокойствие. Променящо се време и време на промени. Променящият. Катализаторът. Думите и мислите, които вървяха с тях, се разгръщаха през дните ми и се заплитаха в сънищата ми нощем. Вече не толкова ме изтезаваше миналото, колкото ме глождеше бъдещето. Поглеждах назад към онова, което бях направил със собствената си младост, и изведнъж се оказвах много загрижен за това как Хеп ще прекара годините си. Изведнъж ми се стори, че съм пропилял цялото това време, през което трябваше да подготвя момчето да се изправи само пред личния си живот. Беше добросърдечен младеж и нямах притеснения за характера му. Тревогата ми бе за това, че му бях дал само най-основни знания как да си пробива път в живота. Нямаше никакви специализирани умения, които да развива. Знаеше всичко, което трябваше да знае, за да живее в една изолирана селска къща и ферма, и да ловува, за да задоволява основните си нужди. Но аз го изпращах сред широкия свят; как щеше да се оправи там? Необходимостта да усвои добре занаят като чирак започна да ме държи буден нощем.