Дори да разбираше това, Шутът не го издаваше с нищо. Резбарските му инструменти стържеха из къщата ми, лози плъзваха по лавицата над огнището, гущери надничаха надолу от горния праг. Странни малки личица ми се плезеха от ъглите на вратите на долапа и ръбовете на стъпалата на верандата. Стига да беше от дърво, нищо не оставаше незасегнато от острите му сечива и ловките му пръсти. Заниманията на водните духове по кацата ми за дъждовна вода щяха да накарат дори гвардеец да се изчерви.
За себе си също избрах спокойна работа и шетах колкото вън, толкова и вътре, въпреки хубавото време. Отчасти това беше, защото чувствах, че имам нужда от време за размисъл, но главно бе заради това, че вълкът възвръщаше силите си бавно. Знаех, че наблюдението ми няма да ускори изцеряването му, но не можех да прогоня от ума си притеснението си за него. Щом посегнех към него с Осезанието, мълчанието му бе някак мрачно, крайно неприсъщо за стария ми спътник. Понякога го поглеждах и виждах, че и той ме гледа с дълбоките си умислени очи. Не го попитах за какво мисли: ако искаше да го сподели, умът му щеше да е достъпен за моя.
Постепенно Нощни очи започна да възстановява предишната си активност, но част от пъргавината му си беше отишла. Движеше се, като щадеше тялото си, без да се подлага на изпитания. Не ме следваше, докато шетах из дома, а лежеше на верандата и ме наблюдаваше, докато щъках насам-натам. Пак излизахме вечер на лов, но вървяхме по-бавно, като и двамата се преструвахме, че ни бави Шутът. Нощни очи често се задоволяваше да ми посочи дивеча и да изчака стрелата ми, вместо сам да скочи да убие. Тези промени ме безпокояха, но полагах всички усилия да не издавам тревогите си. Трябва му само време да се изцери, казвах си и си напомнях, че горещите летни дни никога не са били най-доброто му време. Щом дойдеше есента, щеше да възвърне стария си живец.
Тримата постепенно навлизахме в спокойно и удобно ежедневие. Вечерите бяха пълни с приказки и истории, с описания на по-дребните събития в живота ни. По някое време свършихме брендито, но разговорът ни все още течеше гладко и стоплящо, както от брендито доскоро. Разказах на Шута какво е видял Хеп в Хардинов бряг и за приказките за Осезаващите на пазара. Споделих му и описанието на Славея на менестрелите на Пролетния панаир и преценката на Сенч за принц Предан, и онова, за което ме беше помолил. Всички тези истории Шутът като че ли ги събираше за себе си, както тъкач събира различните нишки, за да създаде от тях своята тъкан.
Една вечер се опитахме да накичим короната с пера, но дръжките им се оказаха твърде тънки за дупчиците, тъй че перата щръкнаха във всички посоки. И двамата знаехме, без да си говорим, че изобщо не са както трябва. Друга вечер Шутът постави короната на масата и избра четки и мастила от запасите ми. Седнах на един стол да го гледам. Той ги подреди грижливо пред себе си, топна една четка в синьо мастило и се спря замислен. Седяхме сковани и мълчаливи толкова дълго, че започнах да долавям пращенето на огъня. Накрая той остави четката и каза тихо:
— Не. Чувствам, че нещо не е наред. Все още — не. — Уви короната и я прибра в торбата си.
После, една вечер, докато още бършех сълзите си от смях в края на една мръсна песен, Шутът остави лютнята си настрана и рече:
— Утре трябва да си тръгна.
— Не! — възразих невярващо. А след това попитах: — Защо?
— О, знаеш защо — отвърна той лековато. — Това е животът на един Бял ясновидец. Трябва да обикалям, да предсказвам бъдещето, да спасявам света — все такива дребни задължения. Пък и твоите мебели свършиха, няма какво да резбовам.
— Не, наистина — заувещавах го. — Не можеш ли да останеш поне още няколко дни? Остани поне докато се върне Хеп. Да се запознаеш с момчето.
Той въздъхна.
— Всъщност се задържах тук много по-дълго, отколкото трябваше. Особено след като настояваш, че не можеш да дойдеш с мен, когато тръгна. Освен ако… — Надигна се от стола, с надежда в очите. — Променил си си намеренията?