Поклатих глава.
— Знаеш, че не съм. Трудно мога да тръгна и да си зарежа дома. Трябва да съм тук, когато Хеп се върне.
— Ах, да. — Той се смъкна отново на стола. — Неговото чирачество. А и кокошките си искат грижа.
Подигравката в гласа му ме ужили.
— Животът ми може да не ти изглежда кой знае какво, но си е мой — отвърнах кисело.
Той се ухили, че ме е подразнил.
— Не съм Славея, драги. Не омаловажавам ничий живот. Виж моя и ми кажи от каква височина мога да гледам на чуждия? Не. Вървя си по задачите, колкото и скучни да изглеждат за някой, който си има цял куп кокошки и градина за плевене. Моите задачи са също толкова обременителни. Цял куп слухове имам да споделя със Сенч и да оплевя някои познанства в Бъкип.
Изпитах мъничко завист.
— Сигурен съм, че всички ще се зарадват да те видят.
Той сви рамене.
— Някои да. Други едва ли. А повечето изобщо няма и да ме помнят. Повечето или почти всички, стига да съм умен. — Стана. — Съжалявам, че не мога просто да остана тук — призна ми. — Съжалявам, че не мога да повярвам, както, изглежда, вярваш ти, че животът ми си е на мое разположение. За съжаление, това не е истина и за двама ни. — Отиде до отворената врата и погледна навън, в топлата лятна вечер. Пое си дъх като да заговори, но само въздъхна тежко. Остана така, загледан мълчаливо навън. Накрая вдигна рамене, сякаш взел решение, и отново се обърна към мен. Този път на лицето му имаше мрачна усмивка. — Не, най-добре да си тръгна утре. Ти бездруго скоро ще ме последваш.
— Не разчитай на това — предупредих го.
— А, длъжен съм — отвърна той. — Времената го изискват. От двама ни.
— О, нека някой друг да спасява света този път. Със сигурност все има някой друг Бял ясновидец някъде. — Изрекох го така, че да прозвучи като шега. Но очите на Шута се разшириха и долових трепет, когато си пое дъх.
— Недей изобщо да споменаваш за това бъдеще. Нищо хубаво не предвещава за мен дори това, че семето на такава мисъл покълва в ума ти. Защото наистина има… друго лице, което охотно би си присвоило мантията на Белия ясновидец, за да тласне света в посоката, която предвижда. От самото начало се боря срещу влиянието й. Но в това завъртане на света нейната сила расте. Е, сега вече знаеш кое се колебаех да изрека по-открито. Наистина ще ми трябва силата ти, приятелю. Ние двамата, заедно, бихме могли да се окажем достатъчни. В края на краищата понякога е нужен само един камък в коловоза, за да изкара колелото от пътя.
— Хм. Не изглежда много приятно преживяване за камъка обаче.
Той ме погледна. Светли някога, сега очите му блестяха златни и светлината на лампата танцуваше в тях. В гласа му имаше едновременно топлина и умора.
— О, не се бой, ще го преживееш. Защото знам, че трябва. И затова съм насочил цялата си сила към тази цел. Да останеш жив.
Направих се на изненадан.
— И ми казваш да не се боя?
Той кимна. Лицето му беше много сериозно. Опитах се да обърна разговора в друга посока.
— Коя е тази жена, за която говориш? Познавам ли я?
Той отново седна до масата.
— Не, не я познаваш. Но аз я познавам, отпреди много време. Или по-скоро би трябвало да кажа, знаех за нея, макар да беше вече възрастна жена, че и оттатък, когато бях още дете… — Погледна ме пак. — Преди много време ти казах нещо за себе си. Помниш ли? — Не дочака отговора ми. — Роден съм далече, далече на юг, от съвсем обикновени хора. Доколкото е възможно да има „съвсем обикновени“ хора… Имах любяща майка, а бащите ми бяха двама братя, според тамошния обичай. Но от момента, в който съм излязъл от майчината си утроба, било ясно, че древното родословие е проговорило в мен. В някакво далечно минало Бял е смесил кръвта си с кръвта на рода ми и съм се родил, за да поема задачите на този древен народ.
— Колкото и да ме обичаха и ценяха, родителите ми знаеха, че предопределението ми не е да остана у дома, нито да отрасна, усвоил някой от техните занаяти. Вместо това ме изпратиха в място, където да мога да се обуча и да се подготвя за съдбата си. Там се отнасяха добре с мен, даже повече от добре. И също ме обичаха и ценяха, по свой начин. Всяка сутрин ме разпитваха какво съм сънувал и всичко, което можех да си спомня, го записваха, за да размислят мъдри хора над него. Когато пораснах и започнаха да ме навестяват сънища наяве, ме научиха на изкуството на перото, за да мога сам да записвам виденията си, защото никоя ръка не е по-точна от тази на човека, чието око е видяло. — Засмя се със самонасмешка и поклати глава. — Да отгледаш така едно дете! И най-повърхностните ми твърдения се ценяха като мъдрост свише. Но въпреки кръвта си не бях с нищо по-добър от всяко друго дете. Правех пакости, когато можех, като разказвах безумни приказки за летящи глигани и за сенки, отнасящи кралски родословия. Всяка безумна история бе по-ужасна от предишната, но въпреки това разкриваше нещо странно. Колкото и да се опитвах да разкрасявам езика си, в твърденията ми винаги се криеше истина.