Идиот. Заради пилците моля момчето да остане, не заради теб.
О? Значи ако утре се събудиш и всичките пилци са изядени, няма да има причина да не тръгнем тримата заедно?
Ти само гледай да ги изядеш, предупредих го.
Той отвори уста и изплези език. Момчето му се усмихна с обич.
— Винаги си мисля, че изглежда все едно се смее, когато прави така.
Не тръгнах на следващата сутрин. Станах много преди момчето да се е събудило. Извадих хубавите си дрехи, вмирисани на мухъл от дългата неупотреба, и ги окачих да се проветрят. Ленът на ризата беше пожълтял от старост. Беше ми подарък от Славея, отпреди много време. Мисля, че я бях носил веднъж, в деня, в който ми я подари. Огледах я тъжно, помислих си, че ще ужаси Сенч и ще развесели Шута. Какво пък, като много други неща това не можеше да се избегне.
Имаше и една кутия, направена преди години и прибрана на лавиците в работилницата ми. Издърпах я и я отворих. Въпреки мазните парцали, с които беше увит, мечът на Искрен бе почернял от неупотреба. Сложих си колана и ножницата, отбелязах си, че трябва да направя нова дупка на колана, за да виси удобно. Вдишах дълбоко и го затегнах както си беше. Изтрих оръжието с мазен парцал и го прибрах в ножницата на бедрото ми. Когато го извадих, тежеше в ръката ми, но си беше хубаво балансиран, както винаги. Размислих доколко ще е разумно да го нося. Ами ако някой го познаеше и ми зададеше трудни въпроси? Но пък по-глупаво щеше да е, ако ми срежеха гърлото заради това, че нямам оръжие.
Направих компромис, като увих инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка с кожени каишки. Самата ножница беше очукана, но годна. Изглеждаше подходяща за положението ми. Извадих отново меча и замахнах напред, изпънах мускули; отвикнали бяха вече от това. Заех стойка и направих няколко посичания във въздуха.
Насмешка. По-добре вземи брадва.
Нямам вече брадва. Искрен лично ми беше връчил този меч. Но и той, и Бърич ми бяха казали, че стилът ми на бой е по-подходящ за грубата брадва, отколкото за това изящно и елегантно оръжие. Пробвах още едно посичане във въздуха. Умът ми помнеше всичко, на което ме беше учила Ход, но тялото ми се затрудняваше в изпълнението на движенията.
Сечеш дървата с една.
Тя не е бойна брадва. Ще изглеждам глупаво, ако я понеса с мен. Прибрах меча в ножницата и се обърнах да го погледна.
Нощни очи клечеше на прага, завил кротко опашка около краката си. В тъмните му очи блестеше насмешка. Извърна глава и се загледа невинно в далечината. Мисля, че една от кокошките умря снощи. Тъжно. Горкото старо пиленце. Смъртта рано или късно ни спохожда всички.
Лъжеше, но си получи удовлетворението да ме види как прибрах меча и изтичах навън да видя дали е така. Всичките ми шест кокошки каканижеха и ровеха в прахта под слънцето. Петелът, кацнал на един кол на оградата, надзираваше бдително жените си.
Колко странно. Щях да се закълна, че онази, тлъстата бяла, изглеждаше много окаяно вчера. Просто си лежах тука в сянката и я държах под око. Вълкът се просна под пъстрата сянка на брезите, за да отиграе мисълта си, и се загледа напрегнато в кокошките. Изсумтях пренебрежително, оставих го и се прибрах в къщата.
Тъкмо пробивах нова дупка в оръжейния колан, когато Хеп се събуди. Дойде сънен до масата да види какво правя. Когато очите му се спряха на меча в ножницата, се събуди.
— Това не съм го виждал никога.
— Имам го от много отдавна.
— Не съм те виждал да го носиш, когато ходиш на пазара. Носиш само ножа в канията.
— Едно пътуване до Бъкип е малко по-различно от ходене до пазара. — Въпросът му ме накара да се замисля за мотивите си да взема меча. Когато за последен път видях Бъкип, на много хора им се искаше да съм мъртъв. Исках да съм готов в случай, че се натъкна на някои от тях и ме познаят. — В един голям град има повече бандити и негодници, отколкото на един прост селски пазар.
Приключих с новата дупка и пробвах колана отново. По-добре беше. Извадих меча и чух как Хеп си пое дъх. Дори с дръжката, увита с проста кожа, не можеше да се сбърка с евтино оръжие. Беше меч, сътворен от истински майстор.
— Може ли да го опитам?
Кимнах и той го взе предпазливо. Стисна дръжката и зае непохватна поза. Изобщо не го бях учил да се бие и за миг се зачудих дали този пропуск не е бил лошо решение. Бях се надявал бойните умения никога да не му потрябват. Но да не го уча на тях не беше най-добрата защита срещу нечие предизвикателство.
Също като отказа ми да уча Предан на Умението.
Изтласках настрана тази мисъл и си замълчах, докато Хеп размахваше меча. Много скоро се умори. Здравите мускули на селска ръка не са това, което човек използва при боравенето с меч. Издръжливостта с меча изисква и обучение, и постоянни упражнения. Хеп го остави на масата и ме погледна мълчаливо.