Както винаги Сенч беше планирал нещата добре. Мълчаливият му вестоносец изглеждаше доста добре запознат с порядките му. Предобеда на следващия ден бяхме подменили изтощените си коне с други два в една порутена селска къща. Пътувахме през кафяви, съсухрени от лятото хълмове и оставихме и тези два коня в една рибарска колиба. Там ни очакваше малка лодка и навъсеният й екипаж бързо ни подкара нагоре покрай брега. Слязохме на кея в малък търговски пристан, където в един занемарен хан ни чакаха поредните два коня. Запазих мълчание като водача ми и никой не ме разпитваше за нищо по пътя. И да се плащаше за услугите, така и не видях. Винаги е най-добре човек да не вижда нещо, което е замислено да се крие. Конете ни откараха до друга очакваща ни лодка, този път с покрита палуба, цялата вмирисана на риба. Порази ме, че се приближавахме към Бъкип не само по най-бързия възможен маршрут, но и по най-малко вероятния. Ако някой следеше пътищата към Бъкип за нас, щеше да остане разочарован.
Замъкът Бъкип е построен на една негостоприемна ивица от крайбрежието. Издига се, висок и черен, над скални стръмнини, но предлага великолепна гледка над устието на река Бък. Който владее този замък, контролира търговията по реката. Тъкмо по тази причина е бил построен там. Капризите на историята са го направили седалище на властта на фамилията на Пророка. Град Бъкип се е вкопчил в стръмнините под замъка като лишей по камък. Половината от него е построена върху докове и кейове. Като момче си мислех, че градът се е разраснал толкова, колкото е възможно, предвид географията си, но в следобеда, когато подходихме към него от морето, разбрах, че съм грешил. Човешката изобретателност се беше наложила над суровостта на природата. Сега по скалните стръмнини се виеха терасирани улици и малки къщи и дюкяни си бяха намерили място, където да се вкопчат в тях. Къщите ми напомняха за лястовичи гнезда и се зачудих какви ли сътресения понасят през зимните бури. Пилони бяха набити в черния пясък и скалите над плажните ивици, където някога бях тичал и играл с Моли и други деца. Сега по тези платформи клечаха складове и ханове и по време на прилива човек можеше да привърже съда си направо до входовете им. Нашата рибарска лодка направи точно това и аз последвах немия си водач „на сушата“ по дървен пасаж.
Малката лодка отплава, а аз се ококорих като селяк, дошъл за първи път в град. Разрасналото се строителство и оживената търговия с лодки показваха, че Бъкип процъфтява, но това не можеше да ми донесе радост. И последното свидетелство за детството ми бе заличено. Мястото, от което едновременно се боях и в което копнеех да се върна, вече го нямаше, погълнато от това оживено търговско пристанище. Огледах се за мълчаливия си водач, но той беше изчезнал. Задържах се още малко там, където ме беше оставил — вече подозирах, че няма да се върне. Беше ме довел в град Бъкип. Оттук насетне нямах повече нужда от водач. Сенч не обичаше някой от хората му за контакт да знае всяка брънка от заплетените пътища, водещи до него. Метнах на рамо малката си пътна торба и тръгнах.
Може би, помислих си, докато крачех по тесните стръмни улици на Бъкип, Сенч дори не знаеше, че ще предпочета сам да извървя тази част от пътуването си. Не бързах. Знаех, че ще мога да се видя с него едва след полунощ. Оглеждах познатите ми някога улици и пресечки и не намирах нищо, което да ми е напълно познато. Като че ли всяка постройка, която можеше да изпълни с още един етаж, го беше направила, а на някои от по-тесните улици балконите отгоре почти се долепяха, тъй че човек вървеше през непрекъснат сумрак. Откривах гостилници, които бях навестявал, и дюкяни, в които бях пазарувал, зървах дори лицата на стари познати, обременени с петнайсет години опит. Но никой не възкликваше от изненада или от радост, че ме вижда. Като чужденец, бях видим само за момчетата, продаващи горещи банички на улицата. Купих си една за меден петак и я изядох, докато вървях. Вкусът на лютивия сос и парчетата речна риба в нея беше вкусът на самия град Бъкип.
Свещарницата, някога собственост на бащата на Моли, сега се беше превърнала в шивашки дюкян. Не влязох. Вместо това отидох до таверната, която някога бях посещавал. Беше точно толкова тъмна, опушена и пълна с народ, колкото я помнех. На тежката маса в ъгъла все още личаха небрежните драсканици на Кери. Момчето, което ми донесе бира, беше твърде малко, за да ме познава изобщо, но разбрах кой му е бащата по бръчката на челото му и се зарадвах, че търговията е останала в ръцете на същата фамилия. От една бира станаха две, после три, а четвъртата свърши преди вечерният здрач да започне да се промъква по улиците. Никой не каза и дума на киселия пиещ сам чужденец, но аз слушах все пак. Но какъвто и спешен проблем да беше принудил Сенч да ме призове, явно не беше обществено достояние. Чух само клюки за годежа на принца, оплаквания за разстроилата търговията война на Бинград с Халкида и тукашните недоволства за много странното време напоследък. От ясно и кротко нощно небе мълния поразила изоставен склад във външния двор на замъка и разбила покрива. Поклатих глава, като чух тази приказка. Оставих един петак бакшиш на момчето и метнах отново торбата си на рамо.