Напуснал бях Бъкип като мъртвец в ковчег. Едва ли щях да се върна по същия начин, но все пак се побоях да подходя към главната порта. Някога бях познато лице за стражевата кабинка. Колкото и да се бях променил, все пак нямаше да рискувам да ме познаят. Ето защо отидох до едно място; което двамата със Сенч знаехме, таен изход от двора на замъка, който Нощни очи бе открил още като пале. През тази малка пролука в отбранителната система на Бъкип кралица Кетрикен и Шутът някога бяха избягали от заговора на принц Славен. Тази нощ аз щях да се върна през нея.
Но когато отидох там, открих, че процепът в стените, пазещи Бъкип, отдавна е запушен. Обрасъл беше с гъста паламида. Близо до трънаците, седнал кръстато на голяма везана възглавница, златокос младеж с явно благородно потекло свиреше с ненадминато умение на тънка флейта. Щом се приближих, той довърши мелодията с пищен букет от звуци и остави инструмента.
— Шуте — поздравих го с обич, не особено изненадан.
Той килна глава към мен, направи ми физиономия и провлече в отговор:
— Любими!
След това се ухили, скочи на крака и пъхна флейтата в пазвата на обшитата си с дантела риза. Посочи възглавницата си.
— Радвам се, че си взех това. Имах чувството, че може да се позадържиш из града, но не предполагах, че ще чакам толкова дълго.
— Променило се е тук — казах неуверено.
— Не е ли така с всички ни? — отвърна той и за миг долових нотка на жал в гласа му. Но мигът свърши бързо. Той оправи припряно златната си коса и махна едно листо, кацнало на клина му. Посочи отново възглавницата си. — Вземи това и ме последвай. Да побързаме. Очакват ни. — Сприхаво заповедният му тон напълно подобаваше на суетно конте от знатната класа. Извади от ръкава си копринена кърпа и попи въображаемата пот от долната си устна.
Не можех да не се усмихна. Толкова ловко и с лекота играеше ролята си.
— Как ще влезем?
— През парадната порта, разбира се. Не се бой. Пуснал съм приказка, че лорд Златен е много недоволен от качеството на слугите, които е намерил из град Бъкип. Никой не ме е устроил, затова днес отидох да посрещна един кораб, който ми докара чудесен човек, макар и грубоват малко, препоръчан ми от първия слуга на втория ми братовчед. Том Беджърлок се казва.
Тръгна пред мен. Взех възглавницата и го последвах.
— Тъй значи. Аз ще съм твоят слуга? — попитах с кисела насмешка.
— Естествено. Идеалното прикритие. Ще си буквално невидим за всички благородници в Бъкип. Само другите слуги ще говорят с теб, а тъй като възнамерявам да си един изтормозен, отруден, бедно облечен лакей на горделив, високомерен и непоносим млад господар, просто няма да имаш време изобщо да се социализираш. Изобщо. — Изведнъж спря и погледна през рамо. Едната му тънка дългопръста ръка почеса брадичката, докато ме гледаше отвисоко. Светлите му вежди се сбраха, кехлибарените очи се присвиха и той се сопна: — И да не си посмял да срещаш погледа ми, господинчо! Наглост няма да търпя! Стой изправен, знай си мястото и дума да не си ми продумал без мое разрешение. Ясно ли е?
— Напълно — отвърнах му и се ухилих.
Той продължи да ме гледа навъсено. После ядът му се замени с недоволно раздразнение.
— Фицрицарин, играта се издънва, ако не можеш да играеш тази роля и да я играеш до дупка. Не само когато сме в Голямата зала на Бъкип, но във всеки момент, всеки ден, докато има и най-нищожен шанс да ни видят. Аз съм лорд Златен, откакто съм пристигнал, но все още съм нов в двора на кралицата и хората ще се вторачват. Сенч и кралица Кетрикен направиха всичко, което можаха, за да ми помогнат в тази хитрина, Сенч, защото схвана колко полезен може да съм така, а кралицата — защото чувства, че наистина заслужавам да се отнасят с мен като с благородник.
— И никой ли не те позна? — прекъснах го невярващо.
Той кривна глава.
— Какво ще познаят, Фиц? Мъртвешки бялата ми кожа и безцветните очи? Пъстрите ми дрехи и боядисаното лице на дворцов шут? Подскоците ми, лудориите и дръзките шеги?