— Аз те познах в мига, в който те видях — напомних му.
Той се усмихна топло.
— Точно както аз познах теб и бих те познал още щом те видя след още десет живота. Но малцина други биха могли. Сенч с погледа му на убиец ме засече и уреди частна аудиенция, на която се представих на кралицата. Неколцина други ми хвърлят любопитни погледи от време на време, но никой не би дръзнал да се изпречи на лорд Златен и да го попита дали преди петнайсет години случайно не е бил шут на крал Умен в същия този двор. Възрастта ми ги обърква, както и цветът на кожата ми, както и поведението ми, както и богатството ми.
— Но как може да са толкова слепи?
Той поклати глава и се усмихна на невежеството ми.
— Фиц, Фиц. Та те изобщо не виждаха мен, преди всичко. Виждаха само един шут и чудак. Съзнателно не приех никакво име, когато дойдох тук първия път. За повечето лордове и дами в Бъкип аз бях просто глумецът. Чуваха шегите ми и виждаха щуротиите ми, но никога не виждаха самия мен. — Въздъхна и ме погледна замислено. — Ти го превърна в име. Шутът. И ти ме видя. Срещаше очите ми, докато другите гледаха настрани, безразлични. — Зърнах за миг върха на езика му. — Никога ли не си се досещал колко ме плашеше? Това, че всичките ми лудории бяха безпомощни пред очите на едно малко момче?
— Ти самият беше още дете — подчертах притеснено.
Той се поколеба. Забелязах, че нито се съгласява с мен, нито не, но продължи:
— Стани мой верен слуга, Фиц. Бъди Том Беджърлок, всяка секунда и всеки ден, в който си в Бъкип. Това е единственият начин да се опазим и двамата. И единственото прикритие, под което можеш да помогнеш на Сенч.
— Какво точно иска Сенч от мен?
— Това е по-добре да се чуе от неговите уста, отколкото от моите. Хайде. Стъмва се. Град Бъкип се е разраснал и променил, както и самият замък. Ако се опитаме да влезем след стъмване, като нищо може да ни върнат.
Беше станало късно, докато говорехме, дългият летен ден вече гаснеше. Той поведе и аз го последвах към стръмната улица, водеща към главната порта на замъка Бъкип. Задържахме се под дърветата да пропуснем един уличен продавач на вино, преди да излезем на калдъръма. А след това Шутът — не, лорд Златен — продължи напред, а покорният му слуга Том Беджърлок се затътри след него, понесъл бродираната му възглавничка.
На портата ни пуснаха, без да задават въпроси, и аз го последвах по петите, незабелязан. Стражите на портата носеха синьото на Бъкип, кожените им елеци бяха извезани със скачащия елен на Пророка. Сърцето ми неочаквано се сви от тези дребни неща. Примигах, закашлях се и потърках очи. Шутът прояви милостта да не поглежда през рамо.
Замъкът се беше променил точно толкова, колкото и градът, вкопчен в скалите под него. Като цяло одобрявах промените. Минахме покрай нова и по-голяма конюшня. Старите кални коловози бяха покрити с каменна настилка. Зачудих се дали това се дължи на планинското чувство за ред на Кетрикен, приложено към цитаделата, или е просто резултат от мира в страната. Всичките години, които бях преживял в Бъкип, бяха години на набези на външноостровитяните или на открита война накрая. Относителният мир бе донесъл възобновяване на търговията и то не само със страните на юг от Шестте херцогства. Нашата история на търговски обмен с Външните острови бе толкова дълга, колкото и историята на боеве с тях. Когато пристигнах, бях видял корабите на Външните острови, с платна, както и с гребла.
Минахме през Голямата зала. Лорд Златен крачеше властно напред, а аз ситнех по петите му, навел очи. Две дами го задържаха за кратко, за да го поздравят. Мисля, че точно тогава ми беше най-трудно да поддържам прикритието си на слуга. Докато Шутът някога беше вдъхвал неудобство или открита неприязън, то лорд Златен го посрещаха с пърхане на ветрила и мигли. Той омая и двете с множеството си изискани комплименти за дрехите, прическите и благоуханията им. Разделиха се с него с неохота, а той ги увери колко ужасно съжалява, че се налага да ги остави, но трябвало да покаже на новия си слуга задълженията му, а те знаели колко досадно занимание е това. Човек просто не можел да намери вече добри слуги и макар този да бил дошъл с високи препоръки, вече бил доказал, че е малко бавно схватлив и ужасно провинциален. Е, човек трябвало да се примири с това, което можел да намери в днешно време, и той се надявал, че ще има удоволствието да сподели компанията им следващия ден. Възнамерявал да се поразходи из градините с мащерка след закуска, дали щели да благоволят да му правят компания?
Щели, разбира се, с най-голямо удоволствие, и след още няколко кръга разменени любезности най-сетне ни пуснаха да продължим по пътя си. Лорд Златен бе получил апартамент в западното крило на цитаделата. По времето на крал Умен тези помещения бяха смятани за по-нежелани, тъй като имаха изглед към хълмовете зад цитаделата и към заник слънце, вместо към водата и изгрева. В онези дни те бяха обзаведени по-скромно и бяха смятани за подходящи за по-дребни благородници.