Или статутът на помещенията се беше променил, или Шутът се беше оказал твърде разточителен с личните си пари. По негов знак му отворих тежка дървена врата и влязох след него в покои, където вкусът и качеството бяха удовлетворени в еднаква степен. Тъмнозелено и наситенокафяво доминираха в дебелите килими по пода и обилно тапицираните столове. През една открехната врата зърнах огромно ложе, отрупано с дебели възглавници, с пухен дюшек и с толкова тежки завивки, че и в най-студената зима в Бък никакво течение нямаше да стигне до лежащия в него. За лятното време тежките завеси бяха издърпани и вързани с копринени въженца с пискюли, а спуснатият дантелен балдахин бе достатъчен, за да държи на разстояние всякакви хвърчащи насекоми. Безбройните одежди в резбованите ракли и гардероби заплашваха да се изсипят като водопад и да запълнят стаята. Витаеше атмосфера на богато и весело безредие, в пълен контраст с аскетичната стаичка на Шута в кулата, която помнех.
Лорд Златен се отпусна тежко в един от столовете, докато аз тихо затварях вратата. Последен лъч светлина от спускащото се на запад слънце нахлу през високия прозорец и сякаш случайно падна върху него. Той събра изящните си длани пред лицето си и отпусна глава върху възглавниците, а аз изведнъж разбрах съзнателната хитрина в избора на мястото на стола и в позата му. Цялата тази пищна стая бе декор за златната му прелест. Всеки цвят бе грижливо избран, всяка мебел бе поставена така, че да се постигне точно тази цел. В това място и време той сияеше в медената светлина на залеза. Вдигнах очи, за да преценя подреждането на свещите, ъглите, под които бяха поставени столовете.
— Заемаш мястото си като фигура, пристъпваща в грижливо композиран портрет — отбелязах тихо.
Той се усмихна. Явното му задоволство от комплимента потвърди думите ми. След това се изправи, пъргаво като котка. Ръката му се изви в изискан жест, докато сочеше всяка врата, извеждаща от стаята.
— Моята спалня. Тоалетната ми. Интимната ми стая. — Тази врата беше затворена, както и последната. — И твоята стая, Том Беджърлок.
Не го попитах за „интимната“ му стая. Отдавна знаех нуждата му да се усамотява. Открехнах вратата към моята квартира. Малка тъмна стая. Нямаше прозорец. Щом очите ми се приспособиха, успях да различа тесен нар в ъгъла, умивалник и малък скрин. Имаше само една свещ, в свещник на умивалника. Това беше всичко. Обърнах се към Шута и го погледнах озадачено.
— Лорд Златен е празноглав и користолюбив — обясни той с хитра усмивка. — Остроумен е и с хаплив език, и много обаятелен за приятелите си, но крайно пренебрежителен към хора с по-долно положение. Тъй. Твоята стая отразява точно това.
— Никакъв прозорец? Камина?
— С нищо не е по-различна от стаите на повечето слуги на този етаж. Има обаче едно изключително предимство, което липсва на повечето други.
Огледах отново стаята.
— Каквото и да е то, не го виждам.
— Защото така трябва. Ела.
Хвана ме за ръка и ме въведе в тъмната стаичка. Затвори плътно вратата зад нас. Моментално потънахме в пълен мрак. Заговори ми тихо:
— Винаги помни, че вратата трябва да е затворена за тази работа. Ето тук. Дай ръка.
Подчиних се и той опря ръката ми на грубия камък до вратата.
— Защо трябва да правим това на тъмно? — попитах.
— За да не губим време с палене на свещи. А и това, което ти показвам, не може да се види, усеща се само на допир. Ето. Усещаш ли го?
— Мисля, че да. — Беше съвсем лека неравност в камъка.
— Измери го с ръка или както предпочиташ, за да се научиш къде е.
Подчиних се и открих, че е на шест педи от ъгъла на стаята и на височината на брадичката ми.
— А сега какво?
— Натисни. Леко. Не му трябва много.
Послушах го и усетих как камъкът много леко се измести под дланта ми. Чу се леко изщракване, но не от стената пред мен. Дойде някъде отзад.
— Насам — каза Шутът и ме поведе в тъмното към противоположната стена на стаичката. Отново опря ръката ми на стената и ми каза да натисна. Тъмнината отстъпи на добре смазани панти — камъкът се оказа само декор, който се плъзна встрани при допира ми. — Много е тихо — каза одобрително Шутът. — Явно го е смазал.
Премигнах, та очите ми да се приспособят към смътната светлина, която струеше отгоре. След миг вече виждах много тясното стълбище, което водеше нагоре.