— Мисля, че те очакват — каза Шутът с аристократичната си насмешка. — Също като лорд Златен, но в съвсем различна компания. Ще те освободя от задълженията ти на първи слуга, поне за тази нощ. Свободен си, Том Беджърлок.
— Благодаря, господарю — отвърнах му със сарказъм и извих врат нагоре да огледам стъпалата. Бяха каменни, явно взидани в стената още когато замъкът е бил строен. Сивкавата светлина, която струеше отгоре, явно беше естествена.
Ръката на Шута за миг се отпусна на рамото ми и той промълви със съвсем друг тон:
— Ще оставя в стаята ти запалена свещ. — Стисна рамото ми приятелски. — И добре дошъл у дома, Фицрицарин.
Обърнах се и го погледнах.
— Благодаря, Шуте.
Кимнахме си, странно официално сбогуване, и се заизкачвах по стъпалата. На третото чух зад себе си леко изщракване и погледнах през рамо. Вратата беше затворена.
Изкачвах се дълго. После стълбището зави и видях източника на светлината. Тесни отвори, по-тесни и от амбразури, пропускаха последните лъчи на залязващото слънце. Светлината заглъхваше и изведнъж осъзнах, че щом слънцето залезе, ще потъна в абсолютен мрак. В този момент стигнах до коридор. Честна дума, мишият лабиринт на Сенч от тунели, стълбища и коридори в стените на замъка Бъкип се оказа много по-огромен, отколкото изобщо си бях представял. Затворих за миг очи и си представих плана на замъка. След кратко колебание избрах посока и продължих. Докато вървях, от време на време долавях гласове. Малки шпионски дупки ми предлагаха достъп до спални и гостни, осигуряваха и оскъдна светлина в дългите тъмни отсечки на коридора. Забелязах в една ниша забравено прашно дървено столче. Седнах и надникнах през тесния процеп към частен салон за аудиенции, познах го от службата си при крал Умен. Явно великолепната дърворезба, обрамчила камината, прикриваше този наблюдателен пост. След като се посъвзех, станах и продължих.
Най-сетне видях жълтеникаво сияние в тайния проход далече пред мен. Забързах натам и се натъкнах на завой в коридора и дебела свещ, горяща в стъкленица. По-натам, при следващата пресечка, зърнах втора свещ. Оттам насетне ме водеха малки светлини, докато не се изкачих по много стръмно стълбище и изведнъж не се озовах в малка каменна стая с тясна врата. Вратата се открехна при допира ми и пристъпих иззад винения килер в стаята на Сенч в кулата.
Огледах помещението с нови очи. В момента беше празно, но в камината пращеше огън, а отрупаната маса ми подсказа, че наистина ме очакват. Огромното ложе беше отрупано със завивки, възглавници и кожи както винаги, но гъстата паяжина, заплетена между прашните гоблени, говореше за занемареност. Сенч явно все още използваше тази стая, но вече не спеше в нея.
Крадешком надзърнах към работния кът в залата, покрай отрупаните със свитъци скринове и рафтове със загадъчни инструменти. Често, когато човек се върне на мястото, където е минало детството му, нещата изглеждат по-малки. Онова, което е било загадъчно и достъпно единствено за възрастните, изведнъж изглежда обичайно и рутинно в очите на зрелия.
Не такъв беше случаят с работния кът на Сенч. Бурканчетата с грижливо написани с отривистия му почерк етикети, почернелите котлета и зацапаните чукала, разпилените билки и задържалите се из въздуха миризми все още ме омайваха с чародейството си. Осезанието и Умението бяха мои, но странните химии, които практикуваше Сенч, бяха магия, която така и не бях усвоил. Тук аз все още бях чирак, който знае само основното от сложните познания на своя майстор.
Пътуванията ме бяха понаучили на едно-друго. Онази лъскава покрита с плат плитка купа ей там трябваше да е съд за гледане. Виждал бях такива да се използват от гадатели в градовете на Халкида. Сетих се за нощта, когато Сенч ме беше събудил от пиянския ступор, за да ми каже, че Чистият залив е нападнат от пирати. В онази нощ не бях имал време да попитам как го е разбрал. Винаги бях предполагал, че му е съобщено по птица. Сега се зачудих.
Камината в работния кът беше изстинала, но по-чиста, отколкото я помнех. Зачудих се кой ли е новият му чирак и дали ще го срещна. Разсъжденията ми бяха прекъснати от тихото изскърцване на затваряща се врата. Обърнах се и видях Сенч до един скрин със свитъци. За първи път осъзнах, че в стаята няма никакви явни врати. Дори тук всичко беше все още заблуда. Той ме поздрави с топла, макар и уморена усмивка.
— А, ето те най-сетне. Когато видях лорд Златен да влиза с усмивка в Голямата зала, разбрах, че ще ме очакваш тук. О, Фиц, представа нямаш колко съм облекчен, че те виждам.