Ухилих се.
— През всичките ни години заедно не мога да си спомня по-злокобно посрещане от твоя страна.
— Времето е злокобно, момчето ми. Заповядай, седни, яж. Винаги сме разсъждавали най-добре на пълна маса. Толкова неща имам да ти разкажа, а най-добре ще е да ги чуеш на пълен стомах.
— Пратеникът ти не ми каза много — признах, докато сядах до малката щедро отрупана маса. Имаше сирена, сладкиши, студени меса, сочни зрели плодове и сладко ухаещи хлебчета. Имаше и вино, както и бренди, но Сенч започна с чай от глиненото гърне, затоплено на края на огнището. Посегнах към него, но той ме спря с махване на ръката.
— Ще сипя още вода — подхвърли и окачи на куката котле, за да кипне. Видях как отпи със свити устни от тъмната течност в чашата си. Напитката като че ли не му достави удоволствие, но той се отпусна с въздишка в стола си. Не казах нищо.
Докато пълнех блюдото си, Сенч заговори:
— Пратеникът ми ти е казал толкова, колкото знаех и аз, което беше нищо. Една от най-важните ми задачи беше това да не се разчуе. Мм, откъде ли да започна? Трудно е да се реши, защото не знам кое точно ускори тази криза.
Преглътнах хапката хляб с шунка.
— Започни от сърцевината, оттам можем да го разнищим назад.
Зелените му очи бяха угрижени.
— Добре. — Пое си дъх да започне, но се разколеба. Наля бренди, подаде ми чашата и каза: — Принц Предан е изчезнал. Мислим, че е възможно да е избягал сам. Ако е така, вероятно някой му е помогнал. Може и да е отвлечен, но нито кралицата, нито аз смятаме, че това е вероятно. Това е. — Отпусна се в стола си и ме загледа, изчакваше реакцията ми.
Помълчах, после попитах поред:
— Как се случи? Кого подозирате? От колко време го няма?
Той вдигна ръка, за да спре потока въпроси.
— Шест дни и седем нощи, ако броим и тази. Съмнявам се да се появи отново преди съмване, въпреки че нищо не би ме зарадвало повече. Как се случи ли? Добре. Не критикувам кралицата, но често ми е било трудно да приема планинските й порядки. Принцът си влизаше и излизаше както от замъка, така и от цитаделата, както и когато му хрумне, още откакто навърши тринайсет. Тя, изглежда, смята, че е най-добре за него да опознае народа си на общо основание. Имаше времена, когато и аз мислех, че е разумно, защото така и хората го обикват. Лично аз чувствах, че е време да си има личен телохранител, който да го придружава, или поне някой възпитател, от по-мускулестия тип. Но Кетрикен, както сигурно помниш, може да е непоклатима като скала. В това отношение се наложи тя. Принцът влизаше и излизаше, когато си поиска, а на стражата бе наредено да го пуска.
Водата кипеше. Сенч още държеше чайовете си там, където бяха стояли винаги, и не коментира, когато станах сам да си направя чай. Изглежда, подреждаше мислите си и аз го оставих, защото собствените ми мисли се мятаха във всички посоки като обзето от паника стадо овце.
— Може вече да е мъртъв — чух се как изрекох на глас и щях да си прехапя езика, като видях стъписаната физиономия на Сенч.
— Възможно е — призна старецът. — Той е сърцато, здраво момче, едва ли би отстъпил пред предизвикателство. Това отсъствие не е задължително да е заговор. В основата му може да е някоя най-обикновена злополука. Мислих за това. Имам на разположение един-двама дискретни слуги, претърсиха под морските скали и из по-опасните клисури, където обича да ловува. Но смятам, че ако беше ранен, малката му ловна котка все пак щеше да се върне в замъка. Макар че с котките е трудно да се каже. Куче щеше да се върне, мисля, но една котка може просто да подивее отново. Все едно, колкото и неприятна да е мисълта, помислих за издирване на тялото. Но не се намери.
Ловна котка. Зарязах временно тази натрапчива мисъл и попитах:
— Каза, че е избягал или може би отвлечен. Какво те кара да мислиш, че едното или другото е вероятно?
— Първото, защото е момче, което се опитва да стане мъж в един двор, който не го улеснява в това. Второто, защото е принц, наскоро сгоден за чужда принцеса и за когото мълвата говори, че е обсебен от Осезанието. Това дава на няколко фракции много основания да го държат под свой контрол или да го унищожат.
Нямах време, за да осмисля това. Дори дни нямаше да ми стигнат. Трябва да съм изглеждал точно толкова зле, колкото се чувствах, защото Сенч най-сетне каза, съвсем тихо:
— Смятаме, че дори да е отвлечен, той е най-ценен за похитителите си жив.
Успях да си поема дъх и попитах с пресъхнала уста:
— Някой да е заявил, че го държи? Да е поискал откуп?
— Не.
Изругах се наум, че бях престанал да съм в течение на политиката в Шестте херцогства. Но нима не се бях заклел никога повече да не се въвличам в нея? Изведнъж ми заприлича на изключително детински глупавото решение никога вече да не оставаш под дъжда. Заговорих смирено, защото изпитвах срам: